Град от кости

— Извинете ме — каза той, като се шмугна в тълпата, която моментално се затвори зад него.

Изабел се поклащаше на сандалите си и тежко въздишаше.

— Това му беше помощта.

— Знаеш ли — каза Алек, — можеш спокойно да пъхнеш плъха в раницата си.

Клеъри го изгледа с неприязън, но идеята му й се стори съвсем приемлива. Не е като да го пъхне в някой джоб. Дрехите на Изабел не предполагаха джобове; бяха твърде тесни. Клеъри се учудваше, че изобщо й стават.

Тя порови в раницата си и намери подходящо място, където да прибере малкия кафяв плъх, който някога беше Саймън. Сложи го между сгънатия си пуловер и скицника си. Той се сви върху портфейла й и погледна укорително.

— Съжалявам — каза измъчено тя.

— Не се тревожи — рече Джейс. — За мен продължава да е пълна мистерия, защо вие мундитата сте склонни да поемате отговорност за неща, за които не сте виновни. Нали не ти си изляла коктейла в идиотското му гърло.

— Ако не бях аз, той изобщо нямаше да бъде тук — каза тихо Клеъри.

— Недей да се ласкаеш. Той дойде заради Изабел.

Клеъри дръпна гневно раницата си, затвори я и се изправи.

— Да се махаме оттук. Гади ми се от това място.

Оказа се, че скупчилите се на вратата крещящи хора са предимно вампири, които лесно можеше да бъдат разпознати по бледите лица и изкуствените черни коси — сигурно са изкуствени, помисли си Клеъри, не е възможно всички да са естествено тъмнокоси, да не говорим, че някои от тях имаха руси вежди. Те гръмогласно се жалваха за повредените си мотори, както и от факта, че някои от приятелите им са изчезнали безследно.

— Може да са се напили и да са отпрашили нанякъде — каза Магнус, като с досада размахваше дългите си бели пръсти. — Знаете, че сте склонни да се превръщате в прилепи или купчина пепел, когато попрекалите с „Блъди Мери“.

— Те смесват водката си с истинска кръв — прошепна Джейс в ухото на Клеъри.

Допирът на дъха му я накара да потрепери.

— Да, разбрах, благодаря.

— Не можем да събираме всяко боклуче наоколо, за да може току-виж на сутринта то да се превърне в Грегор — каза едно момиче с нацупена уста и изрисувани вежди.

— Не го мислете Грегор. Аз рядко мета — успокояваше ги Магнус. — За мен ще бъде удоволствие утре да изпратя скитниците обратно в хотела… в кола със затъмнени стъкла, разбира се.

— А какво ще стане с моторите ни? — каза едно слабичко момче, чиито руси корени се подаваха изпод лошо боядисаната му коса. На лявото му ухо висеше златна обеца във формата на пръчка. — Ще ни отнеме часове да ги поправим.

— Имате време до изгрев-слънце — каза Магнус, вече видимо раздразнен. — Предлагам ви да започвате веднага. — Той повиши глас. — Добре, това е! Купонът приключи! Да ви няма! — Той махаше с ръце, които проблясваха.

Последно силно издрънчаване и групата спря да свири. От разотиващите се, се чуваше монотонен ропот, ала всички чинно се придвижваха към изхода. Нито един не се спря да благодари на Магнус за хубавата вечер.