Град от кости

— Кучка — извика яростно Клеъри и отблъсна от себе си смаяната Изабел. Без да се интересува от реакцията й, тя хукна към бара. Падна на колене и се втренчи в тъмнината под него. Във вмирисания на плесен мрак й се стори, че вижда чифт блестящи като мъниста очи.

— Саймън? — каза тя със задавен глас. — Това ти ли си?

Плъхът Саймън бавно се придвижи напред, мустаците му трепереха. Тя успя да различи контурите на малките му кръгли уши, притиснати на главата, и острия връх на носа му. Започна да се бори с чувството си на погнуса — никога не бе обичала плъхове, с техните жълти остри зъби, готови да хапят. Поне да се беше превърнал в хамстер.

— Аз съм, Клеъри — каза бавно тя. — Добре ли си?

Джейс и другите бяха дошли зад нея, Изабел бе повече отегчена, отколкото тъжна.

— Той там отдолу ли е? — попита с любопитство Джейс.

Клеъри, все още застанала на четири крака, кимна.

— Шшшт, ще го изплашите. — Тя протегна предпазливо пръсти под бара и ги размърда. — Моля те, Саймън, излез. Ще накараме Магнус да развали магията. Всичко ще бъде наред.

Тя чу цвърчене и розовият нос на плъха се показа изпод бара. С вик на облекчение Клеъри пое плъха в ръцете си.

— Саймън! Ти ме разбра!

Плъхът се сви на кълбо в шепите й и зацвърча унило. Умилена, тя го притисна до гърдите си.

— Горкичкият ми — нареждаше ласкаво тя, сякаш той наистина беше домашен любимец. — Горкичкият Саймън, всичко ще се оправи, обещавам…

— На негово място не бих се чувствал горкичък — каза Джейс. — Едва ли някога е бил толкова близо до определени места.

— Млъквай! — Клеъри погледна гневно Джейс, но поохлаби прегръдката си. Мустаците на плъха трепнаха, дали от яд или вълнение, или просто от уплаха, Клеъри не можеше да каже. — Доведете Магнус. Трябва да върнем предишния му вид.

— Само не така припряно. — Копелето Джейс май се усмихваше. Той посегна към Саймън, сякаш искаше да го погали. — Толкова е сладък така. Виж малкото му розово носле.

Саймън оголи дългите си жълти зъби срещу Джейс и се опита да го ухапе. Джейс прибра протегнатата си ръка.

— Изи, иди да доведеш височайшия ни домакин.

— Защо аз? — вкисна се Изабел.

— Защото заради теб нашият мунди е плъх, идиотка такава — каза той, а на Клеъри й направи впечатление колко рядко, с изключение на Изабел, те наричаха Саймън по име. — А не можем да го оставим тук.

— Ако не беше тя, с удоволствие би го оставил — каза Изабел, като само в тази дума вля толкова отрова, че с нея спокойно можеше да се убие слон. Тя се отдалечи, а полите й се развяваха около ханша й.

— Не мога да повярвам, че те е оставила да изпиеш онова синьо питие — каза Клеъри на плъха Саймън. — Виждаш докъде може да те доведе лекомислието ти.

Саймън изцвърча раздразнено. Клеъри чу как някой се кикоти и когато вдигна поглед, видя, че Магнус се е навел над нея. Изабел стоеше зад него с бясно изражение.