Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
На Дамасо му се стори, че най-сетне е настъпил завършекът на нещо безкрайно. Дон Роке отпусна пръта и се приближи със зяпнала уста. Без очила и изкуствени зъби приличаше на жена.
— Какво правиш тук?
— Нищо — отвърна Дамасо, като смени позата с едва забележимо движение.
— Какво държиш? — попита дон Роке.
Дамасо отстъпи назад.
— Нищо.
Дон Роке почервеня и започна да се тресе.
— Какво държиш? — изкрещя той, като пристъпи напред и вдигна пръта. Дамасо му подаде пакета. Дон Роке го пое с лявата ръка, все още нащрек, и го опипа с пръсти. Чак сега разбра.
— Не може да бъде — каза той.
Беше толкова смаян, че сложи пръта на тезгяха и като че забрави Дамасо, докато развиваше пакета. Разгледа топките мълчаливо.
— Дойдох да ги върна — каза Дамасо.
— То се знае — отвърна дон Роке.
Дамасо беше мъртво бледен. Алкохолът се бе изпарил напълно, само на езика му остана вкус на пръст и смътно чувство за самота.
— Ето какво било чудото — каза дон Роке, като зави отново топките. — Не мога да повярвам, че си такъв глупак.
Когато вдигна глава, изражението му беше съвсем друго.
— А двестате песо?
— В чекмеджето нямаше нищо — каза Дамасо.
Дон Роке го изгледа мълчаливо, дъвчейки с беззъбата си уста, и се усмихна.
— Нямаше нищо — повтори той няколко пъти. — Значи, нямаше нищо.
Отново сграбчи пръта.
— Още сега ще разправим тая работа на кмета.
Дамасо избърса в панталона потните си ръце.
— Вие сам знаете, че нямаше нищо.
Дон Роке продължаваше да се усмихва.
— Имаше двеста песо. И сега ще ти ги избият от кожата — не толкова защото си крадец, колкото защото си глупак.
Габриел Гарсия Маркес
Един ден след съботата
Безпокойството започна през юли, когато госпожа Ребека — кисела вдовица, която живееше в огромна къща с два чардака и девет спални, откри, че мрежите по прозорците бяха разкъсани, сякаш някой ги беше замерял с камъни от улицата. За пръв път забеляза това в спалнята си и помисли, че ще трябва да поговори с Архенида — нейна прислужница и довереница, откакто бе умрял съпругът й. По-късно, докато ровеше из партушините (защото от много отдавна госпожа Ребека не вършеше нищо друго, освен да рови из партушините), тя забеляза, че не само решетките на спалнята, а всички мрежи в къщата са повредени. Вдовицата имаше академично чувство за властта, наследено вероятно от прадядо й по бащина линия — креол, който във войната за независимост се би на страната на роялистите, а после извърши малко пътешествие до Испания с единствената цел да посети двореца, построен от Карлос III в Сан Илдефонсо. Така че след като откри състоянието на другите мрежи, тя вече не помисли да поговори с Архенида, а наложи сламената си шапка с дребни кадифени цветчета и се отправи към кметството, за да съобщи за нападението. Но като пристигна, видя, че самият кмет — без риза, космат и с някаква — както на нея й се стори — животинска якост, се бе заел да поправи мрежите на общината, също така повредени като нейните.
Госпожа Ребека нахълта в мръсната разхвърлена канцелария и най-напред видя куп умрели птички върху писалището. Но тя беше замаяна — донякъде от горещината, донякъде от възмущението, което предизвикаха у нея повредените й мрежи. Така че не успя да се ужаси от необичайната гледка на умрелите птички върху писалището. Не я възмути и очевидното унижение на властта, която, покатерила се на върха на стълбата, поправяше металните мрежи на прозореца с кълбо тел и отвертка. Сега тя не мислеше за друго нечие достойнство освен за своето собствено, поругано от разкъсаните мрежи, а объркването й попречи да свърже прозорците на къщата си и на кметството. Тя се изпъчи с тържествено достойнство на две крачки от вратата и като се опря на дългата украсена дръжка на чадърчето си, каза:
— Трябва да направя оплакване.
От върха на стълбата кметът обърна към нея сгърченото си от жегата лице. Не прояви никакво вълнение от необичайното присъствие на вдовицата в кабинета му. С мрачна небрежност той продължи да сваля повредената мрежа и попита:
— За какво става дума?
— Момчетата от квартала са изпокъсали мрежите.
Тогава кметът отново я погледна. Внимателно я огледа от изящните кадифени цветчета до обувките с цвят на старо сребро и все едно, че я виждаше за пръв път в живота си. Бавно слезе от стълбата, без да престава да я гледа, и когато стъпи на земята, той опря ръка на кръста и посочи с отвертката към писалището. После рече:
— Не са момчетата, госпожо. Птичките са.
Чак тогава тя свърза мъртвите птички върху писалището с покачения на стълбата мъж и с повредените мрежи на стаите й. Потръпна при мисълта, че всички спални в дома й са пълни с умрели птички.