Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Не остана там повече от пет минути. Госпожа Ребека мислеше, че тя е съкратила посещението. Но всъщност беше свещеникът. Ако в този миг вдовицата бе размислила, щеше да разбере, че през тридесетте години, в които живееше в селото, свещеникът никога не бе оставал повече от пет минути в дома й. Струваше му се, че в разточителната мебелировка на гостната ясно личи сластолюбивият дух на стопанката въпреки далечното й, но всепризнато родство с епископа. Освен това съществуваше някаква легенда (или история) за семейството на госпожа Ребека, която вероятно — мислеше си отецът — не бе стигнала още до епископа, въпреки че полковник Аурелиано Буендия — първи братовчед на вдовицата, когото тя считаше за коравосърдечен към семейството — веднъж бе казал, че епископът не е дошъл в селото през този век, за да избегне посещението на родственицата си. Но било то история или легенда, истината е, че отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар не се чувствуваше добре в този дом, чиято единствена обитателка никога не бе проявявала милосърдие и се изповядваше само веднъж в годината, но отговаряше уклончиво, когато той се опитваше да научи нещо по-точно за тайнствената смърт на мъжа й. Ако сега седеше там и я чакаше да донесе чаша вода, за да поръси едно умиращо птиче, то беше по волята на едно обстоятелство, което той никога не би предизвикал.
Докато чакаше вдовицата, свещеникът, седнал във великолепен люлеещ се стол от резбовано дърво, усещаше странната влага на тази къща, която не се бе успокоила от деня, когато преди повече от четирийсет години прозвуча изстрел и Хосе Аркадио Буендия — брат на полковника, сред дрънкане на токи и шпори падна по очи върху още топлите гамаши, които току-що си бе свалил.
Когато госпожа Ребека влезе отново в гостната, тя видя отец Антонио Исабел да седи в люлеещия се стол с това отвлечено изражение, което я ужасяваше.
— Животът на всяко животинче — каза свещеникът — е толкова скъп на нашия господ-бог, колкото и животът на всеки човек.
Като изрече това, той не помисли за Хосе Аркадио Буендия. Вдовицата също. Но тя бе свикнала да не вярва на думите на свещеника, откакто той говори от амвона за трите пъти, когато му се явил дяволът. Без да му обръща внимание, тя взе птичката, потопи я в чашата и я разтърси. Свещеникът забеляза, че в движенията й има коравосърдечие и небрежност, абсолютно безразличие към птичето.
— Не обичате птичките — каза той меко, но убедително.
Вдовицата вдигна клепачи с израз на нетърпение и неприязън.
— Дори да ги бях обичала някога — рече тя, — сега щях да ги намразя, загдето са решили да умират вътре в къщите.
— Умряха много — каза той непреклонно. Човек можеше да си помисли, че в монотонния му глас се крие хитрост.
— Всички — рече вдовицата. И докато изтръскваше с отвращение птичето и го слагаше под една кратуна, тя добави: — И нямаше да ме е грижа, ако не ми бяха изпокъсали мрежите.
На него му се стори, че никога не е виждал такова коравосърдечие. Миг след това, държейки го в собствената си ръка, свещеникът разбра, че малкото и беззащитно телце бе престанало да диша. Тогава забрави всичко — и влагата в къщата, и сластолюбието, и непоносимата миризма на барут в трупа на Хосе Аркадио Буендия; и си даде сметка за чудната истина, която го заобикаляше от началото на седмицата. Още там, докато вдовицата го наблюдаваше как напуска дома й с мъртвото птиче в ръце и заплашителен израз на лицето, той проумя чудното откровение — че над селото вали дъжд от мъртви птички и че той, наместникът на бога, предопределеният, който бе познал щастието, когато не беше много горещо, бе забравил напълно Апокалипсиса.
Този ден, както винаги, той отиде на гарата, но не си даваше ясна сметка за действията си. Смътно усещаше, че в света става нещо, но се чувствуваше притъпен, глупав, недостоен за този миг. Седнал на пейката на гарата, той се мъчеше да си спомни дали в Апокалипсиса има дъжд от мъртви птички, но съвсем го беше забравил. Изведнъж си помисли, че заради отбиването в дома на госпожа Ребека е изпуснал влака и протегна врат над прашните изпочупени стъкла. Часовникът на администрацията показваше един без дванайсет. Когато се върна на пейката, усети, че се задушава. В този миг си спомни, че е събота. Размаха за малко ветрилото си от палмови листа, залутан в мрачните и мъгляви мисли. А после се отчая от копчетата на расото си и от копчетата на ботите си, и от дългите си и тесни копринени гащи и разтревожен разбра, че никога през живота не му е било толкова горещо.
Без да се помръдне от пейката, той разкопча яката на расото, измъкна от ръкава кърпата и обърса зачервеното си лице, като в миг на патетично просветление си помисли, че може би е свидетел на зараждането на земетресение. Някъде беше чел това. Небето обаче беше безоблачно — прозрачно и синьо, и от него тайнствено бяха изчезнали всички птички. Той осъзна цвета и прозрачността на небето, но мигновено забрави за мъртвите птички. Сега мислеше за друго — за възможността да се разрази буря. Но небето беше бистро и спокойно, сякаш беше небето на някакво друго, различно и далечно село, където никога не бе усещал горещина, и сякаш бяха други, а не негови очите, които го съзерцаваха. После погледна на север, над покривите от палмови листа и поръждавял цинк и видя бавното, безмълвно и неподвижно петно на лешоядите над бунището.