Избрани творби в два тома. Том втори

В този миг влакът изсвири. За пръв път от много години той не го чу. Видя го, че влиза в гарата, обгърнат в гъст пушек, и чу градушката от сажди по ръждясалите цинкови плочи. Но всичко това беше като далечен и необясним сън, от който той не се събуди напълно до четири часа следобед, когато обмисли окончателно прекрасната проповед, която щеше да произнесе в неделя. Осем часа по-късно отидоха да го повикат, за да даде последно причастие на някаква жена.

Така че свещеникът не можа да узнае кой пристигна този следобед с влака. Много време беше гледал как минават четирите разнебитени и избелели вагона и не си спомняше някой да беше слязъл от тях, за да остане, поне през последните години. По-рано беше друго — тогава можеше да стои цял следобед и да гледа как минава натовареният с банани влак; сто и четиридесет вагона, натоварени с плод, минаваха един след друг, докато, вече късно през нощта, отминеше и последният вагон, на който някакъв мъж окачваше зелен фенер. Тогава виждаше селото от другата страна на линията, със запалени вече светлини, и му се струваше, че само като го гледа как отминава, влакът го отвежда на друго място. Може би оттогава остана навикът му всеки ден да ходи на гарата, дори след като стреляха по работниците и с банановите плантации се свърши, а с тях — и с влаковете с по сто и четиридесет вагона, и остана само този жълт прашен влак, от който никой нито слизаше, нито се качваше.

Но тази събота пристигна някой. Когато отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар се отдалечи от гарата, едно кротко момче, в което нямаше нищо особено освен глада му, го зърна от прозореца на последния вагон точно в мига, в който си спомни, че не е ял от предния ден. Помисли си: „Щом има свещеник, ще има и хотел.“ И слезе от влака, и прекоси улицата, напечена от жаркото августовско слънце, и влезе в хладния полумрак на една къща срещу гарата, където стържеше някаква изхабена грамофонна плоча. Изостреният му от двудневен глад нюх му посочи, че това е хотелът. И влезе вътре, без да види табелата — „Хотел Макондо“, — надпис, който не му бе писано да прочете.

Собственицата беше бременна в шестия месец. Лицето й беше с цвят на горчица и видът й показваше, че е досущ същата като майка си, когато майка й е била бременна с нея. Той поиска „обяд, колкото се може по-бързо“ и тя, без да си дава зор, му поднесе чиния супа с един оглозган кокал и ястие от кълцано месо със зелени банани. В този миг влакът изсвири. Обвит в топлата целебна пара на супата, той пресметна на какво разстояние от гарата се намира и веднага след това усети, че го обхваща смътното чувство за паника, което предизвиква изпускането на влака.