Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
— Обещавам ти — взе да го моли тя, — утре сама ще ги занеса. Ще ги оставя така, че никой няма да разбере.
Вече бяха съвсем близо до вратата. Дамасо я удряше с топките по ръцете. Тя го пускаше за миг, докато премине болката, а после пак се вкопчваше в него и продължаваше да го моли:
— Ще кажа, че аз съм ги откраднала. Бременна не могат да ме тикнат в затвора.
Дамасо успя да се изскубне.
— Всички ще те видят — каза Ана. — Толкова си глупав, че дори не ти идва наум, че има луна.
Преди той да успее да свали мандалото, тя се вкопчи в него. Стиснала очи, започна да го удря по врата и лицето.
— Животно, животно!
Дамасо се опита да се защити и тогава Ана сграбчи мандалото и го изтръгна от ръцете му. Замахна да го удари по главата. Дамасо се дръпна и мандалото се стовари върху рамото му — костта изхрущя като стъкло.
— Курва!
Сега вече не се стараеше да не вдига шум. Удари я по ухото с опакото на юмрука — чу дълбок стон и тежкия удар на тялото о стената. Не погледна. Излезе от стаята, без да затвори вратата.
Ана лежеше на земята зашеметена от болката и чакаше нещо да се раздвижи в утробата й. Оттатък стената я повика някакъв задгробен глас. Тя прехапа устни, за да не заплаче. После се изправи и се облече. Не й дойде наум — така както не й беше дошло наум и първия път, — че Дамасо все още стои пред вратата — разбрал, че планът му е обречен — и чака тя да се втурне след него с викове. Но Ана за втори път допусна същата грешка: вместо да догони мъжа си, тя се обу, залости вратата и седна на леглото да го чака.
Едва когато вратата се захлопна, Дамасо разбра, че връщане назад няма. Силен лай на кучета го преследва до края на улицата, а после настъпи гробна тишина. Крачеше по средата, като се мъчеше да избяга от собствените си стъпки, шумни и чужди в заспалото градче. Не се стараеше да бъде предпазлив, докато не стигна празното място пред задната врата на салона за билярд.
Този път нямаше нужда от джобния фенер. Вратата беше подсилена само на мястото на измъкнатата халка. Беше извадено парче дърво с големина и форма на тухла, беше заменено с друго и беше сложена същата халка. Останалото си беше както преди. Дамасо дръпна катинара с лявата ръка, пъхна върха на пилата под халката, която не беше подсилена, и я размърда няколко пъти като автомобилен лост — силно, но не грубо. Дървото се поддаде сред стенещ порой от гнили стърготини. Преди да отвори спадналата врата, Дамасо я повдигна, за да намали шума от триенето в тухления под. Открехна я едва-едва. Накрая си свали обувките, пъхна ги вътре заедно с пакета с топките и като се прекръсти, влезе в залятия от лунна светлина салон.
Първо имаше нещо като тъмен коридор, задръстен от бутилки и празни каси. По-нататък, под снопа лунна светлина от остъкления отдушник, се виждаше масата за билярд, задната страна на шкафовете и накрая масичките и столовете, натрупани пред главния вход. Всичко беше както първия път — с изключение на снопа лунна светлина и пълната тишина. Дамасо, който до този момент трябваше да превъзмогва напрежението, стоеше като омагьосан.
Сега не обръщаше внимание на разклатените тухли. Подпря вратата с обувките си, прекоси снопа лунна светлина и като запали фенерчето, започна да търси зад тезгяха кутийката от топките. Действуваше без никакви предпазни мерки. Като движеше фенерчето отляво надясно, видя куп прашни бутилки, чифт стремена с шпори, сгъната риза, изцапана с машинно масло, и накрая кутийката от топките — там, където я бе оставил. Но снопът светлина се плъзна по-нататък и той видя котката.
Животното го гледаше равнодушно през светлината. Дамасо продължаваше да го осветява и изведнъж леко потръпна — сети се, че никога не е виждал котката денем в салона. Насочи фенера напред и каза: „Пшт!“, но животното си стоеше все така невъзмутимо. В този миг главата му се разтърси от безшумен взрив и котката изчезна завинаги от паметта му. Когато разбра какво става, вече беше изпуснал фенерчето и притискаше пакета с топките до гърдите си. Салонът беше залят от светлина.
— Ей!
Дамасо позна гласа на дон Роке. Бавно се изправи — усещаше ужасна умора в кръста. Дон Роке се приближаваше откъм дъното на салона, по долни гащи, с железен прът в ръка, все още заслепен от светлината. Зад празните каси и бутилки, откъдето Дамасо беше минал на влизане, висеше хамак. И това не беше като първия път.
Когато се приближи на десетина метра от него, дон Роке подскочи лекичко и зае отбранително положение. Дамасо скри зад гърба ръката с пакета. Съдържателят сбърчи нос и се взря с протегната шия — беше без очила.
— Ти ли си бе, момче! — възкликна той.