Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Както желаете. Темата си заслужава.
Стиховете, които ибн Хайран прочете тази вечер, след като бяха прибрани блюдата и чашите от трапезата, след битката на арената под крепостните стени следобед, щяха да обходят надлъж и шир полуострова, въпреки лошите пътища през зимата.
Напролет хората в няколко замъка и много градове щяха да ридаят над тях — често пряко волята си, защото Алмалик от Картада беше един от най-страшните мъже в Ал-Расан. Стара истина е, че на човек често му липсва онова, което мрази най-силно — също като онова, което обича.
Онази вечер, когато жалбата беше прочетена за пръв път в залата за пиршества в Рагоса от един мъж, който предпочиташе да гледа на себе си най-вече като на поет, беше решено, че още е рано за война с Картада, каквито и да бяха желанията на жената на мъртвия цар. Тук всички бяха единодушни. Зимата наближаваше и не беше време да се пращат войски.
По-важно беше да се опазят двете момчета на Забира. И по този въпрос нямаше две мнения. Принцовете са нещо много полезно, особено когато са млади. Царски пешки не се срещат на всяка крачка. Това също беше стара истина.
В края на този безкраен ден, след посрещането, битката и пиршеството, след стиховете и наздравиците в прекрасната зала, където течеше потокът, двама мъже все още бяха будни и разговаряха в личните покои на царя.
— Никак не се чувствам спокоен — каза бен Аврен.
Цар Бадир, отпуснат в ниския си стол — истинско произведение на изкуството, изработено от червено дърво от Тудеска, макар и в джадитски стил, с крака от слонова кост във формата на лъвски лапи — се усмихна на министъра си и протегна крака върху ниската скамейка пред себе си.
Двамата се познаваха отдавна. Още в зората на своето царуване Бадир беше поел голям риск, назначавайки за свой пръв министър киндат. Писанията на Ашар бяха категорични по въпроса — никой киндат или джадит не биваше да властва по какъвто и да било начин над Родените от звездите, не можеше дори да се вземат ашарити на работа. Наказанието, ако някой нарушеше пустинния закон, беше пребиване с камъни.
Разбира се, никой, който имаше някаква тежест в Ал-Расан, не се съобразяваше със закона на пустинята. Нито по времето на Халифата, нито след това. Чашата с вино в ръката на царя беше най-прякото доказателство. И все пак един пръв министър киндат беше нещо много сериозно — авантюра, която даваше непрекъснати поводи на ваджиите да протестират, но без особен резултат. Ако хората се бяха вдигнали, тласкани от праведен гняв, Бадир можеше да загуби не само короната, но и живота си. И в отплата за този риск Мазур бен Аврен, когото наричаха Киндатския принц, беше направил Рагоса не само независима, но и второто по сила царство в Ал-Расан в размирните години след падането на Халифата. Той беше превел града и неговия цар през множество опасни плитчини, беше запазил Рагоса свободна, богата и горда.
И много му беше простено. Бадир управляваше, бен Аврен беше неизменно до него, и двамата споделяха една обща мечта — да видят Рагоса не само свободна, но и красива. Град на мрамор, слонова кост и приказни градини. И ако Картада на омразния и страшен Алмалик беше наследила мощта на халифите, Рагоса на езерото Серана беше символ на други неща, които бяха изчезнали заедно с някогашното великолепие на Силвенес.
Сега царят и неговият пръв министър бяха двама стари съмишленици, които се познаваха до болка и не хранеха илюзии един спрямо друг. Всеки от тях си даваше сметка, че краят може да ги застигне ненадейно, от множество посоки. Луните изгряваха и залязваха. Звездите можеха да се скрият зад облаци или да изгорят в слънчевия огън.
Щом Силвенес с Ал-Фонтина можеше да падне, щом този град и дворецът можеха да бъдат опожарени и разграбени, превърнати в пепел, разнасяна от вятъра, значи всяко друго царство можеше да се сгромоляса. Това беше урок, който всички властници на полуострова бяха усвоили след смъртта на последния халиф.
— Знам, че не си спокоен — каза царят. — Не си докоснал чашата си. Дори не знаеш какво съм налял в нея.
Мазур се усмихна и вдигна чашата със златисто вино, огледа я на светлината и отпи с притворени очи.
— Чудесно! — промърмори той. — От лозята на Арденьо. Нова реколта, нали? Кога го доставиха?
— Ти как мислиш?
Министърът отпи още веднъж с видимо удоволствие.
— Тази сутрин, разбира се. Не е от жената, предполагам?