Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Е, друг път тогава. На спокойствие — опитах се да го впрегна в моята кола.
— Я не се занасяй! От кого ти ще ми носиш хабер? Вчера пристигна — никого не знаеш.
— Караканьоти — казах тайнствено и се ухилих.
Ламброс Пазаити мигна три пъти, позамисли се и попита:
— Той ли ви прати у Йоан Филокали? На градинари да се правите?
— Няма такова нещо! — отрекох, слисан от неговото предположение. — Защо да ни праща?
— Защо ли? — рече той и като изви леко длан, мръдна ръката си на масата. „За кражба, искаше да каже, обир да извършите. Ама най-напред да влезете в богатата къща и спокойно да я огледате.“
— Няма такова нещо! — повторих ядосано. — Казах ти — Теодорос ни даде вестника.
— Да не сте пипнали Клио с пръст! — въобще не повярва Пазаити. — Ще говоря с Караканьоти, но дотогава да мирувате! По-голяма работа ще развалите, а за нея може да прилегнете и да се включите…
— Глупости! Я се разкарай! — дръпнах се аз, защото усетих, че не само не впрегнах Ламброс в моята каруца, ами той взе да ме омотава в своята паяжина.
— Ако стане нещо, ще знаем кого да ловим — рече заплашително мошеникът и се озърна за момчето да плаща.
— Оня човек ме прати да помогнеш при нужда — не посмях вече да изрека името на Караканьоти, — а ти се каниш да ни предаваш. Така ли?
— Опичайте си акъла! — изправи се Пазаити. — От вас зависи всичко. Да знаеш — под око ще ви държа, че може да ми потрябвате…
— На майната си върви! — съвсем развалих аз разговора, дето почна толкова задушевно.
— А̀ така! А̀ така! — насърчително рече чичо Ламброс. — Обади ми се в Пирея. Ще измисля работа за такъв като теб…
Горчива ми излезе неговата баклава. Като се разделихме, все едно някой ми плисна помия в лицето. Тръгнах да търся превоз до Пирея и щом се върнах, запътих се към кафенето на дядо Аргирис. Беше ранен следобеден час, посетители нямаше и той подхвана първия си истински урок. Сам го започна, а Зоица го продължи и два часа ме мъчиха те, защото хем бях разстроен от срещата с Пазаити, хем близостта със Зоя изсмукваше и малкото ум от главата ми. Преполовихме алфавита, отдъхнах си и отидох в квартирката да чакам Михалис. Много работи имах да му разправям за неговата господарка…
Той закъсня, пристигна чак привечер. Подлових го от вратата да разпитвам как му е минал денят и сам разказвам за Пазаити. Но гледам — някак унесен слуша и отговаря, сякаш току-що от сън са го събудили. А на мен, да ти призная, най-важни от всичко ми се видеха ония думи на Ламброс Пазаити, че Клио ще завлече в постелята си Михалис ако не тая вечер, на следващия ден. И бързам тях да съобщя. Невъзможно преувеличение ми се струваха, разбира се, така ли стават тия работи на бегом, виках си, ама ги повторих точно както ги чух и шеговито допълвам:
— Готви се, Михе, за тая нощ. Нещо може да ти се случи…
— Ех! — бледо се усмихна той. — То вече се случи.
— Как?! Какво стана бе?! — седнах на кревата аз, все едно изненадата ме събори.
— Ами това, дето казваш — отвръща той. — Овъргаляхме постелята…
— Не може да бъде! Да не лъжеш, ей?!
— За теб лъжа, за мен истина…
Гледам го — не може да лъже Михалис за такова нещо. Той нямаше и да ми признае веднага, ако не беше шашардисан.
— Как бе? — викам. — Такава важна господарка…
— Как?! — сам се чуди той. — Реши госпожа Филокали да ми шият униформа. Всичките й слуги имали униформи за официални случаи. Викнаха шивач да ми вземе мерки. И тя дойде да гледа. Пък като си тръгна шивачът… — Михалис спря и набръчка чело, сякаш да си припомни какво точно е последвало след заминаването на шивача и преди да стигнат постелята.
— Тя ти взе мерките — допълних аз недоизреченото.
— Е, и така може да се каже — намуси се той.
— Умът ми не го побира! — не кандисвам аз. — Че как баш на теб ще налети?…
— Защо не? — криви глава Михалис. — Представи си положението й… Душата й изгоряла…
— Абе, не знам душата ли, нещо друго ли — мръснишки подхвърлям аз и той ме сряза:
— Не говори така! Все пак дама е госпожа Филокали. Защо ли седнах да ти разправям…
— Тъй, тъй — съгласявам се. — Дама. Точно затова се чудя. Ако беше някоя като Ерифима или девиците на Караканьоти, нямаше и да приказваме.
И виждам аз, че две чувства се бъркат в Михалис. Хем е горд като петле, хем се стеснява от гордостта си. Хем за покорител се има на прекрасната дама, хем му е ясно, че него са покорили. Не може още да си намери местенце в новото положение.