Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Кой какво прави и струва — хич не ме интересува. Аз си гледам моя интерес.

— Ама май — настръхнах аз — на внучката си хвърлил мерак? Май там ти е интересът и нея искаш в замяна на документа…

— Че какво? Лош ли съм? — изпъчи се пръчът му с пръч. — И не тоя нотариален акт ще й дам, ами цялата ще я позлатя Зоя. Царица ще я направя!

— Младичка е — измънках и потреперих отвътре.

— Хѐ! Младичка! — опули се Пазаити. — На седемнайсет години е. Таман зреличка като смокинка. Слушах веднъж Аргирис да разправя за някой си византийски император. Андроник Комнин беше, ако не ме лъже паметта. На шейсет и три години се оженил мръсникът за единайсет годишна принцеса! Е? Та аз по-лош ли съм? По-недостоен ли съм от някакъв си император?! Да му пикая на императорите на Аргирис! Честно и почтено искам ръката на Зоя! Другия месец четиридесет и осем години навършвам.

— Ама тя може да обича другиго — рекох изтръпнал. — Може за друг да иска да се омъжи…

— Глупости! Детски работи! Бръмчи й на Зоя муха в главата! За морски капитан й се прищяло да се жени. Нали ги гледа по корабите от прага си в Пирея — нагласени в белите куртки, с пагоните, със златните нашивки по ръкавите, това им харесва. Униформите! За униформа ли ще се омъжва?! Не — моя ще бъде тя!

„А-а! — заканвах се аз в себе си, докато му слушах брътвежа. — Няма лесно да ти дам Зоя! Като рибя кост ще ти се препреча в гърлото! Ще докопам аз тоя нотариален акт, че да видим тогава каква ръка ще предлагаш!“ Тъй си мислех, но друго рекох:

— Знаеш ли, господин Пазаити. За Йоан Филокали не бях чувал, ама за тебе съм слушал.

— Може — не се учуди твърде той. — Доста хора ме познават.

— И не само съм слушал — правя се на загадъчен, — ами и много здраве ти нося.

Не знам защо ме сърбеше езикът да разкрия веднага връзката ни с Караканьоти. Да се изфукам ли само, че и аз нещо представлявам? Да му дам да разбере ли на Пазаити, че са ми известни тайните му спатии? Много зелен съм бил обаче, за да мисля, че ще стресна такъв човек само с името Караканьоти. Ламброс Пазаити имаше пътеки из цялата столица и предградията. Като се почне от министерски служби и високи учреждения, та се стигне до пристанищната измет. Тръгнеш ли с него по улицата, на всяка крачка близък изниква. Поздрав подхвърлят, думица си разменят, все някому услуги върши и оплетени конци разплита. Пробивен човек, извъртлив — където не го сееш, там никне, за всекиго приказка намира. Защо сред стотиците познати на дъното нейде да не стои и Караканьоти?

— Казвай от кого, че огладнях — небрежно рече човекът.