Кръвна песен

— Братко? — Шепнещият дъх на Хена погали устните му.

— Чуваш ли?

Веждите ѝ леко се смръщиха.

— Нищо не чувам. — Тя се изкикоти и отново се притисна към него. — Само моето сърце и твоето…

Звукът се усили в познатото виене.

— Вълчи вой — каза той.

— Вълк в града? — Сестра Хена се изкиска отново. — Това е само вятърът, или куче…

— Кучетата не вият така. И не е вятърът. Вълк е. Веднъж видях вълк в гората. — „Точно преди да се опитат да ме убият.“

Щеше да го пропусне лесно, ако не бе прекарал години в изучаване на лицата на съперниците си в търсене на дребните признаци, издаващи предстояща атака. Видя мигновеното решително проблясване в очите ѝ.

— Не бива да се тревожиш за такива неща — каза тя и посегна да погали лицето му с лявата си ръка. — Забрави тревогите си, братко. Нека ти помогна…

Ножът в дясната се измъкна светкавично от робата ѝ. Стоманата проблесна и се стрелна към врата му. Движението беше оттренирано и изпълнено със скоростта и прецизността на експерт.

Вейлин се завъртя и ножът го одраска по рамото. Дясната му длан блъсна Хена в гърдите и я отпрати към отсрещната стена. Тя се изправи бързо с изражение на котешка злоба, завъртя се, насочила ритник към главата му, и посегна с ножа към корема му. Той избегна ритника и изви китката, докато не чу пукот, предизвикващ спазъм на отвращение. „Тя не е момиче, не е сестра, тя е враг.“

Другата ѝ ръка се насочи с изпъната длан и пръсти към основата на носа му. Той познаваше този удар от уроците на инструктор Интрис. Смъртоносен удар. Извърна глава и го пое с чело. Отърси се от болката, стисна Хена за врата и я блъсна в стената. Тя се замята със съскане и ноктите ѝ го издраха. Вейлин натисна главата ѝ назад и я вдигна от земята в стремеж да прекърши съпротивата ѝ.

— Много си умела, сестро — отбеляза сухо.

От гърлото ѝ се откъсна болезнен стон. Кожата ѝ под пръстите му беше гореща.

— Може би ще ми кажеш къде си придобила такива умения и защо е нужно да ги упражняваш върху мен.

Очите ѝ заблестяха на червеното лице и се стрелнаха към разкъсаната риза и раната на рамото му. Устните ѝ се извиха в грозна, изпълнена със злоба усмивка.

— Как се чувстваш, братко? — изръмжа тя и пръсна слюнка. — Вече… нямаш време… да я спасиш.

В този момент той усети топлината в гърдите си, прясно избилата пот и лекото замъгляване в периферното зрение. „Отрова! Острието е било отровно.“

Наведе лице към нейното и срещна злобата в очите ѝ.

— Кого да спася?

Ужасяващата усмивка премина в уродлив смях.

— Някога… бяха… седем! — Омразата в очите ѝ светеше като фенер в мрака.

Тя внезапно отметна глава назад и стисна зъби със силно изщракване. Започна да се мята в ръцете му, да се гърчи неконтролируемо и от устата ѝ излезе пяна. Вейлин я пусна на пода. Краката ѝ продължиха да тропат по плочките, преди да застине безжизнено с широко отворени очи.

Вейлин се наведе над нея. Челото му бе мокро от пот, топлината в гърдите му преминаваше в пожар.