Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
„Отровно острие… Нямаш време да я спасиш… Някога бяха седем… Нямаш време да я спасиш… Да я спасиш. ДА Я СПАСИШ!“
„Аспектът!“
Измъкна меча си от подпряната на стената ножница, отвори вратата и хукна към стълбището.
„Отрова на острието…“ Колко му оставаше? Прогони тази мисъл от съзнанието си. „Имам достатъчно време!“ Прескачаше яростно стъпалата по три наведнъж. „Имам достатъчно време!“
Покоите на аспекта бяха на последния етаж. Той стигна там за секунди и хукна по коридора. Виждаше вратата, нямаше следи от заплаха…
Острието проблесна в сенките. Стоманен полумесец, насочен с бързина и умение, който трябваше да отсече главата му. Вейлин се наведе и се претърколи, усети полъха от замаха. Изправи се и успя да парира противниковия меч със своя. Завъртя се, приклекна на коляно и протегна оръжието си максимално напред. Ръката му трепна, когато мечът се заби в плътта. Чу се приглушен стон и по плочите на пода бликна кръв. Нападателят носеше черни памучни дрехи и маска, а веждите и клепачите му бяха намазани с черно. Очите му се впиха във Вейлин, докато стискаше дълбоката рана на бедрото си, не с гняв, а с шок и изненада.
Вейлин го уби с мушкане във врата и го остави да се гърчи сред локвата кръв. Огънят в гърдите му вече беше истински, болезнен пожар, зрението му бе замъглено и започваше да губи фокус, но той се съсредоточи върху вратата на аспекта, само на няколко крачки от него. Залитна, блъсна се в стената и се оттласна напред, като ръмжеше ядосано.
„СПАСИ Я!“
В мрака проблеснаха още две остриета. Друга облечена в черно фигура, с два къси меча в ръцете, го нападна вихрено. Вейлин парира първите два замаха, отстъпи, като остави следващите да профучат на сантиметър от лицето му, направи крачка напред и уби противника си с мушкане в гърдите. Острието мина между ребрата и попадна право в сърцето. Облеченият в черно мъж се сгърчи в спазъм и от устата му рукна кръв. След това се свлече като кукла и увисна на меча на Вейлин като парцал. Тежестта повлече младежа надолу и мечът се заби чак до дръжката, омазвайки ръката му и пода с гъста кръв. Ако не бяха бушуващите в тялото му токсини, щеше да повърне от миризмата.
„Уморен съм…“ Подпря се на тялото. Досега не беше изпитвал подобно изтощение. Болката в гърдите започна да намалява, заменена от настойчивата нужда да заспи. „Толкова съм уморен…“
— Не изглеждаш добре, братко.
Гласът беше анонимен, лишен от собственик, изгубен сред сенките.
„Сън? Видение, преди да умра?“
— Виждам, че те е намерила — продължи гласът. Чу се леко стържене на острие по каменната стена.
„Не е видение.“ Вейлин стисна зъби и сграбчи здраво дръжката на меча си.
— Мъртва е! — извика той към мрака.
— Сигурен съм. — Гласът беше спокоен, лишен от акцент и неразпознаваем. Нито подигравателен, нито груб. — Жалко. Винаги ми е харесвала в тази роля. Беше толкова очарователно жестока. Успя ли да преспиш с нея? Мисля, че щеше да ѝ хареса.
Едва доловима нотка на напрежение в гласа, но Вейлин усети, че говорещият е готов за действие.
Той се изправи, треперейки от усилие, и измъкна меча си от трупа. „Изчака твърде много. Трябваше да ме убие, докато бях в уязвима поза. А може би изчаква отровата да свърши работата му?“
— Страх те е — изръмжа Вейлин към тъмнината. — Знаеш, че не можеш да ме победиш.
Тишина. Сенки и тишина, нарушавана само от кръвта, капеща от меча му на пода. „Нямам време.“ Погледът му играеше, в крайниците му пълзеше ледена скованост. „Не мога да чакам.“
— Някога… — Гласът му беше сух и дрезгав и трябваше да извика. — Някога бяха седем!
Чу се тракане на резе и скърцане на панти. Вратата на аспекта се отвори и се появи хубавото ѝ, леко раздразнено лице, осветено от свещ.
— Какъв е този шум…?
Ножът излетя от тъмното и се запремята, насочен прецизно към окото ѝ.
Вейлин имаше чувството, че ръката му е от олово, но успя да извърти меча си в кръг и да отбие ножа, отклонявайки го към сенките. Не видя атаката на убиеца, усети я — знаеше, че идва, но въобще не я видя. Контрирането беше автоматично, несъзнателно и мигновено. Завъртя се, стиснал дръжката с две ръце, и вложи последните остатъци от сила. Не усети как мечът се забива във врата на мъжа. По-скоро чу, отколкото видя фонтана от кръв, бликнал към тавана и стените. Обезглавеният труп продължи няколко крачки, преди да падне. Вейлин усещаше само настоятелната, неизбежна нужда да заспи.
Плочките на пода бяха приятно хладни по кожата на бузата му. Гърдите му се повдигаха със спокоен ритъм. Чудеше се дали ще сънува вълци…