Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
— Вейлин! — Силни ръце го стиснаха и го разтърсиха. Чу се шум от много крака, а тревожните гласове бяха като кипяща река. Той изстена раздразнено.
— Вейлин! Събуди се! — Някой го шамароса силно и той се намръщи. — Събуди се! Не заспивай! Чуваш ли ме?!
Още гласове, които се смесиха в едва различима глъчка.
— Доведете сестра Шерин, веднага!… Занесете го в операционната… Оставете ги, те са мъртви… С какво е отровен?… Прилича на рана от нож, къде е ножът?
— Тя искаше да се извини. — Вейлин реши, че трябва да помогне. — Дойде в стаята ми… Щеше да успее, ако не беше вълкът…
— Проверете стаята му! — Гласът на Шерин бе по-писклив и панически, отколкото смяташе, че може да бъде. — Потърсете ножа. В никакъв случай не докосвайте острието.
Още гласове. Смътното чувство, че го носят нанякъде. Приятният хлад на пода бе заменен от гладката повърхност на операционната маса. Вейлин изстена. Замъгленото му съзнание усещаше предстоящата болка.
— Мъртва? — Гласът на аспекта. — Как така мъртва?
— Прилича на отрова — отвърна дълбокият бас на инструктор Харин. — Капсула, скрита в зъб. Не съм виждал такива от много време…
Вейлин реши да отвори очи и видя само мъглява палитра от сенки. Примигна и зрението му за миг се проясни. Видя сестра Шерин, която душеше ножа на Хена.
— Ловджийска стрела — обяви тя. — Трябва ни корен от джофрил.
— Това може да го убие. — Вейлин знаеше, че трябва да се притеснява от тревогата в гласа на аспекта, но съзнанието му бе изпълнено с въпроса, който трябваше да зададе.
— Ще умре, ако не му го дадем! — извика Шерин. Лицето ѝ бе изплашено, но решително. — Той е млад и здрав. Ще издържи.
Пауза и ядосана въздишка.
— Донесете от корена и достатъчна доза червен цвят…
— Не! — намеси се Шерин. — Без червен цвят, защото ще намали ефекта.
— В името на Вярата, сестро. — Едрата фигура на инструктор Харин се появи в полезрението му за пръв път. — Знаеш ли какво предизвиква това вещество?
— Права е — отвърна твърдо аспектът.
— Аспект? — промълви Вейлин.
Тя се наведе, стисна ръката му и го погали по челото.
— Вейлин, моля те, искам да лежиш мирно. Трябва да ти дадем лекарство. Ще боли… Трябва да си силен.
— Аспект. — Той се бореше да задържи погледа си стабилно към очите ѝ. — Моля, какво е името на майка ми?
Вардриан.
Звучеше в съзнанието му сред приливите на болка. Вардриан. Нейното име. Фамилията ѝ. Беше облян в пот, гърдите му бяха като пещ, пред очите му плуваше мрак, но името ѝ беше котвата, която го задържаше на този свят.
Сестра Шерин стегна ръката му с каиш и инжектира отварата от джофрил директно във вената с дълга игла. Агонията последва почти мигновено. Стаята се разтроши и изчезна, успокояващите думи на аспекта заглъхнаха, разтревоженото лице на Шерин остана бледа точка в спускащия се мрак.
Вардриан.
Болката имаше любопитен ефект: разтегляше времето, така че всеки миг от агонията траеше вечно. Знаеше, че гърбът му е извит, а гръбнакът напънат като лък. Здрави ръце го натискаха към масата, докато се мяташе и буйстваше. Знаеше, но не го усещаше. То беше някъде далеч, отвъд болката.
Илдера Вардриан. Майка му. Обикновено име, без връзки с благородничеството, дошло от полето или от улицата. Тя бе като баща му, издигната благодарение на таланта си. Беше специална. Внезапно видя лицето ѝ ясно. Тъмнината избяга пред ослепителната ѝ усмивка и състрадателния ѝ поглед. Тя бе като фар сред болката, фокус за волята му да живее.
Не знаеше колко продължи всичко. Колко време му трябваше да се изтощи. По-късно му казаха, че е наранил няколко от едрите братя от Петия орден. Че опитал да ухапе аспекта и крещял долни, ужасни неща, но той не помнеше. Помнеше само името. Илдера Вардриан.
То го спаси.
5.
В съня му нямаше болка. През прозореца струеше мека златиста светлина, а сестра Шерин го гледаше с ослепителна усмивка.
— Оживя — каза тя. — Знаех си.
„Сън… сънят ти позволява да говориш от сърце.“
— Красива си — каза той.
Усмивката ѝ премина в смях.
— В делириум си, братко. Опитай да поспиш. Трябва да почиваш. Отвън има няколко опасно изглеждащи младежи, които ще ми се ядосат много, ако не се възстановиш.
— Трябва да се махнем заедно — продължи той весело, доволен от свободата на съня. — Да избягаме. Да намерим някое тихо местенце в света, където ти ще можеш да лекуваш, а аз да науча нещо друго освен да убивам…