Дяволският квадрат

— А как работиш ти в подобна ситуация?

— Просто не крия нищо от хората, които са до мен в окопите. Лоялен съм към тях. Затова ти казах за Фаут Тюркекул, въпреки волята на твоя началник.

— Добре, разбрах. Съжалявам.

— Ще се видим утре — каза той и след кратко мълчание попита: — Сигурна ли си, че можеш да шофираш?

— Вече съм добре, съвсем трезва. Порицанията винаги ми се отразяват така.

След една доста дълга разходка Стоун се озова на територията на Университета на Джорджтаун, където по това време беше тихо и спокойно. Той спря пред голямата дъска за съобщения, надраска няколко реда на лист хартия и го забоде на корковата повърхност с едно от излишните кабарчета. На път към дома си извади телефона и се свърза с Хари Фин.

— Радвам се, че Рубън е добре. — Това бяха първите думи на Фин.

— Аз също — отвърна Стоун. — Много иска да го изпишат, но според мен трябва да остане още малко в болницата.

— Мислиш, че онези типове ще опитат отново?

— Малко предпазливост няма да е излишна. А сега ми кажи докъде стигна с Фаут.

Стоун спря, облегна се на едно дърво и притисна телефона до ухото си.

— Ако този човек наистина има задачата да открие Бин Ладен, значи действа прекалено спокойно — започна Хари. — Става по нормално време, закусва и отива да чете лекции. После обядва, пак чете лекции, работи час-два в кабинета си и излиза на разходка. Вечеря, прибира се в апартамента си, чете известно време и си ляга да спи.

— Тайни контакти? Секретни срещи?

— Не съм забелязал нищо подобно. А ти знаеш, че не бих ги пропуснал.

— Знам, Хари.

— Може би са го предупредили, че го следим.

— И аз си помислих същото, но няма как да бъдем сигурни. Виж какво, прибери се у дома да почиваш.

— А Тюркекул?

— Мисля да пробвам друг подход. Ще те държа в течение.

Стоун прекъсна връзката и продължи към къщичката. Но едва изминал една пресечка, изведнъж застана нащрек. Шест-нула-нула, девет-нула-нула. Усети ги още преди да ги види. Мъжът беше отзад, а жената редом до него, отляво. На пръв поглед абсолютно равнодушни и незаинтересовани. Но Стоун не се остави да бъде заблуден. От четирийсет години насам не се доверяваше на първия поглед. Ръката му се плъзна към кобура, краката му ускориха ход. Искаше час по-скоро да се добере до следващата пряка. Планът в главата му се оформи машинално, защото познаваше отлично района.

Стигна пряката и рязко зави надясно. На тротоара пред някаква къща в ремонт беше поставен голям контейнер. Той се скри зад него, извади пистолета и го насочи към жената.

— Агент Стоун? — подвикна тя.

Той я държеше на мушка и мълчеше.

— Директорът на НРЦ иска да говори с вас.

— Има си хас да не иска — отвърна той.

Мъжът се изравни с жената.

— Директорът е много зает човек, сър — обяви той.