Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
- Ами ако ме убият?
- Никой няма да ви убие, Хари.
- Но нима не съм вече мъртъв?
- Не! Не сте мъртъв! Вие сте големият Хари Куебърт! Умението да падаш, спомняте ли си? Важното не е падането, защото падането е неизбежно, важното е да съумееш да се изправиш. И ние ще се изправим.
- Вие сте свестен човек, Маркъс. Но наочниците на приятелството ви пречат да видите истината. Всъщност въпросът не е толкова да се узнае дали аз съм убил Нола, или Дебора Купър, или дори президента Кенеди. Проблемът е, че съм имал връзка с това момиче и че това е било непростимо деяние. Ами книгата? Какво ме прихвана, та я написах тази книга!
Повторих:
- Ще се изправим, ще видите. Спомняте ли си какъв пердах ядох в Лоуел, в онзи хангар, превърнат в тайна боксова зала? Никога не съм се изправял по-добре.
Той се насили да се усмихне, после попита:
- А вие? Получихте ли други заплахи?
- Да кажем, че всеки път когато се прибирам в Гуз Коув, се питам какво ме очаква там.
- Намерете този, който прави това, Маркъс. Намерете го и му дръпнете един хубав бой. Не понасям мисълта, че някой ви заплашва.
- Не се притеснявайте.
- А разследването ви?
- Върви... Хари, започнах да пиша книга.
- Това е чудесно!
- Книга за вас. Разказвам за нас, за Бъроус. И за историята ви с Нола. Това е любовен роман. Вярвам във вашата любовна история.
- Радвам се, че я оценявате.
- Значи, ми давате благословията си?
- Но, разбира се, Маркъс. Знаете ли, вие сте били един от най-близките ми приятели. Вие сте чудесен писател. Много съм поласкан, че съм част от сюжета на следващата ви книга.
- Защо използвате минало време? Защо казвате, че съм бил един от най-близките ви приятели? Ние все още сме приятели, нали?
Той ме погледна тъжно.
- Казах го просто така.
Хванах го за раменете.
- Ние винаги ще бъдем приятели, Хари! Няма да ви оставя да паднете. Тази книга е доказателство за неизменното ми приятелство.
- Благодаря, Маркъс. Трогнат съм. Но приятелството не трябва да е мотивът за писането на книгата.
- Защо не?
- Спомняте ли си разговора, който водихме в деня, когато получихте дипломата си в Бъроус?
- Да, направихме си дълга разходка из кампуса. Отидохме в боксовата зала. Вие ме попитахте какво смятам да правя в бъдеще, аз ви отговорих, че ще напиша книга. Тогава ме попитахте защо пиша. Отговорих ви, че пиша, защото това ми харесва, и вие казахте...
- Да, какво казах?
- Че животът няма особен смисъл. И че писането придава смисъл на живота.
- Точно така, Маркъс. И това е грешката, която допуснахте преди няколко месеца, когато Барнаски поиска от вас нов ръкопис. Вие започнахте да пишете, защото трябваше да напишете книга, а не за да придадете смисъл на живота си. Да пишеш заради самото писане, никога не е имало смисъл. Нищо чудно, че не бяхте способен да напишете и един ред. Дарбата на писането е дарба не защото можете да пишете добре, а защото можете да придадете смисъл на живота си. Всеки ден се раждат и умират хора. Всеки ден армии от анонимни труженици влизат и излизат от големите сиви сгради. Съществуват обаче и писателите. Писателите изживяват живота си по-интензивно от другите хора, така мисля. Не пишете в името на приятелството ни, Маркъс. Пишете, защото това е единственият даден ви начин да превърнете мъничкото и незначително нещо, наречено живот, в стойностно и удовлетворяващо преживяване.
Дълго го гледах. Имах чувството, че присъствам на последния урок на Учителя. Беше непоносимо усещане. Накрая той добави:
- Тя обичаше опера, Маркъс. Включете това в книгата. Любимата й беше „Мадам Бътерфлай“. Казваше, че от тъжните любовни истории стават най-красивите опери.
- Кой? Нола?
- Да. Това петнайсетгодишно момиче обичаше опера до полуда. След опита си за самоубийство прекара десетина дни в „Шарлотс Хил“, заведение за активна почивка. Днес биха го нарекли психиатрична клиника. Ходех да я виждам тайно. Носех й плочи с опера и ги пускахме на един портативен грамофон. Тя се вълнуваше до сълзи, казваше, че ако не стане актриса в Холивуд, ще бъде певица на „Бродуей“. А аз й казвах, че ще бъде най-великата певица в историята на Америка. Знаете ли, Маркъс, мисля, че Нола Келерган можеше да остави следа в тази страна...
- Смятате ли, че родителите й биха могли да имат нещо общо със смъртта й? - попитах.
- Не, изглежда ми малко вероятно. А и ръкописът, и онези думи... Във всеки случай не си представям Дейвид Келерган като убиец на дъщеря си.