Света троица [Войните на Розите-2]

Тази вечер, след като камбаните в църквата на замъка избиха, Маргарет освободи и последните мъже, които я бяха посетили през този ден. Беше се видяла с две дузини войници и лордове, както и с търговци, на които бе възложена задачата да снабдят две армии с оръжие. Лицата им плуваха пред нея, докато носеше малката лампа по коридорите към спалните на съпруга си високо в източната кула на замъка.

Прошепна поздрав към стражите пред вратата на Хенри и се вмъкна вътре, минавайки през външните стаи. Единственият звук тук беше шумоленето на роклята ѝ и тихите стъпки от кожените ѝ обувки по камъните.

— Кой е? — извика Хенри отвътре.

Маргарет се усмихна уморено, като чу гласа му. Денят беше добър, щом той беше буден и в ясно съзнание. Хенри спеше часове наред и лесно можеше цял ден да бъде в несвяст. Малкото си будни часове той често прекарваше в църквата, стиснал с все сила длани пред себе си. Седмици и месеци можеха да минат почти без да прояви и искрица живот зад тази монотонност — пиеше и ядеше, без в празните му очи да се забелязва, че съзнава какво върши. Добрите моменти идваха бавно, беше като човек, събуждащ се от дълбок сън. Вече не си спомняше колко пъти енергията му се бе възвръщала и ѝ бе вдъхвала надежди само за да се изпари отново. Имаше дни, в които го заварваше облечен и жизнен, да разговаря оживено за техните планове. Подобни епизоди на възстановяване продължаваха ден или седмица, та дори месец, преди вцепенението да го завлече отново в прегръдките си. Тогава той пак потъваше и беше загубен за света. Маргарет никога не знаеше как ще го завари вечерта.

Все още скърбеше за това, че загуби любовта си към него. Тя не изчезна за една нощ и все още имаше моменти, в които усещаше припламването на чувства насред ледената тъга. Изпълняваше по-скоро ролята на майка, отколкото на съпруга, откакто се помнеше омъжена за него. Може би тук се криеше разковничето. Като толкова други неща, бе позволила и на любовта си към Хенри да се отцеди с течение на годините, да бъде изтръгната с нокти нишка по нишка, докато ѝ остана пустотата. Странното бе, че нямаше значение. Все едно дали му беше майка или съпруга, знаеше, че за нея няма спокойствие, докато враговете му не влязат в гроба. Йорк не ѝ беше оставил друго и тя го обвиняваше, че отново е потопил главата на Хенри под водата. Тя помнеше какво представляваше той преди Сейнт Олбънс, яркия блясък и обещанието в очите му тогава, сърцето ѝ пак се разкъсваше от болка. Беше му даден шанс да живее, да бъде жив, а Йорк му беше откраднал тази възможност, държал го бе потопен в скръбта му, докато той се бе загубил в нея.