Света троица [Войните на Розите-2]

— Но когато ги повикаме, мастър Бруър, те трябва да носят моя знак или пък антилопата на съпруга ми. Нали? Каквато и да е модата, нашите Храбреци трябва да се разпознават помежду си по значките.

Дери размаха ръка във въздуха.

— Все са Храбреци — дали на краля, или на кралицата, няма значение, те служат на Короната, Ваше Височество За мен беше радост да видя такъв устрем в градовете и селата. И към мен самия се отнасят, сякаш ги е посетил благородник, където и да ме видят върху Възмездие.

— Видят върху… какво? Аа! Не е ли това доста префърцунено име за един кон, мастър Бруър?

— Всъщност той е отмъстително животно, милейди. Доста му подхожда, така както работата ми подхожда на мен. Уилфред тук пък си спечели доста поклоннички само като ми носи чантата с документите и значките.

Маргарет се засмя и Уилфред Танър стана аленочервен. Мъчеше се да сръга с лакът Дери, макар да не беше достатъчно близо.

Един от икономите на кралицата влезе зад гърба на двамата мъже в залата за аудиенции, безмълвно плъзгайки се през огромните врати с филцовите си обувки. Когато се обърна към господарката си, двамата мъже изненадани се стреснаха. Маргарет знаеше, че в нейно присъствие е забранено да се носи оръжие, затова с интерес проследи движението на ръцете им, които се шмугнаха към различни места на туниките или ръкавите им. Двамата мъже бързо се окопитиха и се спогледаха смутени.

— Ваше Височество, Хенри Бофорт, херцог на Съмърсет, и сър Джон Фортескю, главен съдия на Кралския съд — обяви икономът и се отдръпна, за да пропусне в стаята двамата.

В отговор Дери се поклони отново.

— Може ли да остана, милейди? Ще изслушам тези мъже в качеството си на ваш съветник.

Маргарет склони глава, като така позволи на Дери да отведе Уилфред Танър настрана. Стояха там смирено, макар Дери да наблюдаваше всичко изпод сключени вежди. В дъното на стаята се появиха двама много различни мъже.

Хенри Бофорт, херцог на Съмърсет, беше само на двайсет и три. Като човек, познавал много добре баща му, Дери успяваше да различи някои черти на стария херцог в лицето на сина му, макар вече да знаеше, че безизразното му изражение прикрива ужасяващ гняв, който все още го изгаряше и след четирите изминали години. Бофорт беше може би малко по-висок, отколкото бе баща му Едмънд, и пристъпи с енергична стъпка пред кралицата. През четирите години след битката при Сейнт Олбънс брадите пак бяха дошли на мода и младият Съмърсет като че ли се мъчеше да пусне брада, но резултатът беше посредствен — валма от тъмнокафяво и червеникаво, като краищата на мустаците му леко се извиваха нагоре край устните.

— Ваше Височество — рече той и със замах се поклони по-елегантно, отколкото Дери бе успял да го стори. За миг погледът на херцога се спря върху него, докато се изправяше, като по този начин му даде нужното признание.

— Милорд Съмърсет, добре дошли — рече Маргарет. — Потърпете само миг, докато поздравя придружителя ви.

Дери видя как страните на младия мъж поруменяха и повдигна вежди с интерес, докато онзи остана настрана. Херцогът не се беше оженил и той се зачуди дали не бива да го предупреди да внимава и да не гледа кралицата с този кравешки поглед там, където някой можеше да го види. Спомни си обаче с каква изненадваща и кървава стръв се бе разправил той с рицаря на пътя пред замъка и реши да се въздържи. Мъжът му се струваше достатъчно красив, но някак си доста безличен. Дери откри, че сам приглажда с ръка кичури от косата си, и развеселено тръсна глава на глупостта на мъжете по принцип.