Света троица [Войните на Розите-2]

С напрегнато изражение Маргарет гледаше как Дери Бруър и още един мъж влизат и ѝ се покланят. Косата на главния шпионин беше зализана от дъжда, макар че се беше преоблякъл в сухи дрехи, преди да ѝ се представи. Каквото и предупреждение да му беше дал Дери, придружителят му определено изпитваше ужас, че се намира под зоркия поглед на кралицата на Англия. Мъжът беше сух като вейка с кестенява коса като четина, която, изглежда, се бе опитал да приглади с плюнка и длани. Целият се тресеше, докато се мъчеше да копира действията на Дери, като протегна напред единия си крак и се наведе над него.

Независимо от бурята, която биеше по стените на замъка през този ден, дългото лято на ’59 година беше изпържило Кенилуърт, разпуквайки мазилката на сградите и превръщайки пасищата в сухи кафяви поля, докъдето стигаше погледът. Маргарет обожаваше това място.

Преди три години върху каменните стени и кули бяха поставени двайсет и шест оръдия, достатъчни, за да напълнят с желязо околността в радиус от четвърт миля — и да разбият и метал, и плът, ако някой враг посмее да приближи. Маргарет не бе предупредила нито Йорк, нито Солсбъри за намеренията си, не бе дала никакъв знак, че не е абсолютно доволна от това, което има. Беше се доверила единствено на Дери Бруър — тя вярваше само на него. Двамата заедно бяха уредили Хенри да излезе от покоите си в двореца Уестминстър, убеждавайки лекарите му, че има нужда от чист въздух сред природата. Още щом напуснаха Лондон, Маргарет го беше отвела на север, преди някой да разбере какво планират. Бе получила стотина възмутени писма и вестители през трите години, които последваха, но какво можеше да стори Йорк? Не можеше да се свика нов парламент без краля. Законът и редът в страната започнаха да западат, да се рушат, но Кенилуърт беше непревземаема крепост. Дори Йорк не би посмял да събере армия, за да вземе краля от жена му.

— Приближете, мастър Бруър — рече Маргарет. — И доведете… придружителя си с вас, за да преценя качеството на хората, които наемате от името на съпруга ми.

Дери се изпъна и, усещайки палава искра в очите на кралицата, веднага ѝ се усмихна.

— Този невероятен човешки образец е Уилфред Танър, Ваше Височество. През последната година ми беше доста полезен. Едно време беше контрабандист, макар и не много успешен…

— Дери! — просъска Танър, ужасѐн, че разкриват предишната му професия.

— … но сега е на кралска служба — гладко продължи Дери. — Пътува с мен из страната и събира договорите ви — той вдигна една кожена чанта, пълна със свитъци. — Тук има още петдесетина, Ваше Височество. Подписани документи от мъже, дето ще се присъединят към Храбреците и са положили клетва.