Архивът на Берия

Лукомски пристигна блед и разтреперан. Той е стар човек, очевидно самият не в цветущо здраве. Налях му чаша от най-добрия френски коняк и това успокои нервите му достатъчно, за да мога да поговоря с него по мъжки. Започнах с кратък обзор на онова, което знаех за сегашното здравословно състояние на Началството. (Аз не съм специалист и внимавах да не добавям нищо от себе си, за да бъде колкото може по-точна окончателната му диагноза.)

— Той е сериозно болен — казах му аз. — Но е възможно да живее още няколко седмици или може би месеци. А вие добре разбирате какви биха били евентуалните последствия!

Видях по лицето му, че не е необходимо да му се напомня. После минах направо съм същината:

— Вижте сега, другарю професор, за вас изборът е прост. Или ще ми съдействате, или ще чакате, докато Хазаина ви прибере заедно с останалите и ви премажат от бой. Какво избирате? Вие сте специалист по сърдечни болести. Знаете навика му да пие. Едва ли ще ви бъда трудно на направите така, че неговото старо сърце да спре да тупти.

Той седеше, стиснал с две ръце празната си чаша, а лицето му се обливаше в пот, макар че денят бе студен и апартаментът не беше много добре отоплен. Явно трябваше да го предразположа. Изтъкнах му, че аз бих могъл да му бъда полезен покровител в тези тревожни времена, че имам под свое командване повече от едномилионна войска, което ме прави вторият по сила човек в Съветския съюз. Като че малко се успокои от тези думи, макар и все още много уплашен. Трябва да призная, че и аз самият не се чувствах съвсем спокоен, защото винаги съществуваше възможността старецът да реши да се подмаже и да отиде право при Началството или някой от неговите лакеи, за да докладва за нашата среща. Затова се постарах да му напомня, че думата ми все още върви пред Стария и че е достатъчно да си помръдна пръста, за да получи професорът куршум в тила. Той се разхленчи, заоплаква се, че непрекъснато го следели, но аз го уверих, че Рафик ще се заеме с този проблем. В три часа същия следобед пристигна отново в апартамента на Рафик и ми връчи четири сини капсули. Обясни, че това е някакво ново американско лекарство, първоначално разработено като болкоуспокоително за болните от рак. Нормалната доза била една капсула на четири часа, но взети наведнъж, те водят до кома, чиито първи симптоми са дълбок сън, а по-късно — силно задъхване, както след тежък запой. Нямали вкус и действието ми се проявявало след два часа, но ме предупреди, че при силен организъм комата може да продължи с дни, освен ако дозата не бъде повторена.