Архивът на Берия
- Автор: Уильямс Алан Эмлин
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Стубел
- Переводчик: Валентин Кръстев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Архивът на Берия». Краткое содержание книги:
Таймс
Саша знаеше, че това е грузинско име. От друга страна, имаше много руснаци с грузински имена, които не знаеха дума грузински. В същото време възможността въпросната госпожа Бернщайн да е разказала действителна случка трябваше да се вземе сериозно под внимание. Архивите сочеха, че баща ѝ е изчезнал в началото на петдесетте години, макар че подробностите не бяха записани, тъй като повечето от досиетата, водени по времето на Берия, бяха или унищожени, или „сложени не на място“.
Преди всичко Саша отиде в Кеймбридж, където се представи, както често правеше в Англия, за американски аспирант. В Кингс колидж научи от главния портиер, че доколкото се знаело, тя възнамерявала да остане през голямата ваканция, но внезапно заминала преди повече от два месеца, без да остави адрес за връзка, и оттогава в колежа не били чули нищо за нея, като се изключи интервюто в последния брой на „Сънди“.
Саша се срещна и с научния ѝ ръководител, бивш белоемигрант, живеещ в Хънтингтън. Той беше бъбрив глуповат старец, който имаше високо мнение за госпожица Шумара — толкова интелигентна и красива, с истински аристократични маниери и меланхоличната веселост на циганка. Не, не му казала къде отива, но според него вероятно е заминала в чужбина, за да избегне клюките във връзка с ужасния инцидент от времето на нейното детство. Опасявал се, че е била принудена да продаде тази история на вестника за пари, тъй като била много бедна и преживявала с малката стипендия от колежа.
— Горкото дете! Да го изложат на такъв позор, при това след толкова много години!
— Знаете ли случайно, сър — предпазливо попита Саша, вече на тръгване, — дали тя говори грузински?
— Разбира се — отвърна старецът. — Тя е грузинка. Руският ѝ също е безупречен.
По-късно същия ден Саша разпита за нейни приятели в университета, но от малкото, което научи, излизаше, че е водила самотен живот, а малцината колеги, с които все пак общувала, бяха заминали за ваканцията.
Следващата среща на Саша в Лондон бе с Франк Смолет и тук извади късмет. Представи се за американски писател, пишещ книга, чийто сюжет е свързан с британската преса. Четял и харесвал рубриката на Смолет и искал да си поговори с него за работите на Флийт стрийт. Той покани Смолет на обяд в „Конот“ на другия ден.
От човека в посолството бе научил за слабостта на Смолет към алкохола и Саша се готвеше да се възползва от нея. Като начало предложи да си поръчат коктейл „Бикини спешъл“, наречен така на атомната бомба, а не на банския костюм. Обясни на келнера съставките: голям бърбън, бенедиктин, малко зелен шартрьоз и резен лимон. След третия коктейл минаха на обеда: ростбиф и бутилка „Мутон Ротшилд“, реколта 1961. Бе понеделник, почивен ден за един неделен вестник, и към края на яденето, което завършиха с по два големи коняка, Смолет предложи да отидат в един дневен бар — клуб в Сохо, където свирел някакъв страхотен пианист негър. Към пет часа и към края на втората бутилка „Круг“ Смолет блещеше безумно очи, съвсем отпуснат във фотьойла, и Саша реши, че моментът е дошъл. Той спомена предпазливо за случая Шумара — Берия, а Смолет отвърна с дрезгав кикот:
— Бива си го гаджето… Да започнеш да се чукаш на дванайсет години — представи си само! Ти падаш ли си по такива работи? Чувал си за Лолита, нали?
Саша го залисва няколко минути, обсъждайки прелестите на съвсем младите момичета, след което го попита как е стигнал до тази история.
— О, обещал съм, старче, на оня тип да не казвам, а и момичето се закле да пази тайната. Изчезнаха, нямам представа къде се дянаха.
Саша внимаваше да не го насилва. Наля му остатъка от бутилката и след като го изпи, Смолет рече:
— Да ти кажа, цялата работа е много странна. Чете ли за купона в Будапеща миналия месец, рождения ден на Фланагън, и за това как двама души бяха изхвърлени оттам?
Саша не бе чувал за тази история. Смолет продължи:
— Аз бих там. Не на купона. Но в хотела срещнах един приятел, писател, на времето беше журналист. Отседнал там и получил покана. С него беше и някакъв унгарец, един старец, бивш комунист, поет. Двамата нещо се спречкали с Фланагън: тоя тип, Малори, е бил там като студент по време на революцията, разгорещил се и си изтървал нервите.
— Малори ли? — тихо рече Саша.
— Да, Том Малори. Пише романи. Не знам дали си го чувал. Да си вземем ли още една бутилка шампанско?
— Ако искаш. Само че нека аз да платя.
— Майната ти. Само членове на клуба имат право да плащат.