Архивът на Берия

Саша Димитров пристигна в Лондон една седмица след като „Дневниците на Берия“ се появиха на пазара в Америка. Последният брой на „Тайм“ ги постави на първо място в списъка на бестселърите, като в същото време списанието повдигаше въпроса дали Брежнев, Косигин, маршал Гречко и останалите ще преживеят изнесените в тази книга факти; „Ню Йорк Таймс“ във въздействаща редакционна статия твърдеше, че независимо дали са истински или не, „Дневниците на Берия“ представляват опасен прецедент за клеветническа кампания срещу световноизвестни ръководители. Съветската преса запази злокобно мълчание. Кралският Институт по международни отношения в Лондон изрази мнение, че книгата не е автентична, както се бе произнесъл и за мемоарите на Хрушчов, а шепа леви депутати внесоха в парламента резолюция с искане за прокурорска забрана за разпространението на книгата в Англия, където, от друга страна, наддаването за издателските права вървеше трескаво. Единствена Финландия, печално чувствителна към раздразненията на своя могъщ съсед, се присъедини към страните от комунистическия блок и забрани книгата. „Бърн Хирш“ разпродадоха веднага първото издание от 100000 екземпляра и въртяха второ, от 250000; в партерните прозорци на редакцията им на Източна 44-та улица бе хвърлена несполучлива самоцелна бомба, а правата за издание в мека корица бяха продадени за два милиона долара. Чарлс Е. Уитмор беше дори склонил да даде малък прием по повод излизането на книгата, наричайки я „важен, но мрачен принос към съвременната история“.

В Москва Саша Димитров получи един екземпляр от американското издание, за което му се наложи да подпише четири разписки, както и една писмена декларация, че се задължава да не я дава на никого и че ще я върне при завръщането си. Той я прехвърли в самолета за Лондон и тя му се стори отвратително забавна. Беше една добра мистификация. Саша не вярваше, че пресметлив човек като Берия би записал черно на бяло толкова опасни неща: полицаите нямат обичай да водят протоколи, те записват имена, дати и срещи и не биха си позволили да правят похотливи самопризнания за извършени престъпления. Освен това са прекалено заети. И все пак някъде в подсъзнанието на Саша оставаше едно леко съмнение, което още повече усилваше желанието му да открие авторите и да им потърси сметка.

Пътуването до Англия бе уредено без проблеми под егидата на Съвета по изкуствата. Официално той пристигаше, за да уговори осъществяването на обменни гостувания на една от водещите лондонски театрални трупи и театър „Маяковски“. Настани се в хотел „Странд Палас“ и посети съвсем набързо съветското посолство, където се свърза с главния резидент на Комитета в Англия, който му връчи списък с имена за евентуални контакти. На първо място в него, както бе очаквал, стоеше името на госпожа Т. Бернщайн, по баща Шумара.