Архивът на Берия

Когато отидох в дачата, той вече бе в кома. Професорът беше изряден в черния си костюм и с черна чанта. Другите също бяха вече пристигнали — в това число и дъщеря му, която изглеждаше много спокойна и озарена от някаква поетична тъга, макар че имаше по-малко основание да обича и да уважава баща си от повечето наоколо.

В седем и половина сутринта Лукомски заяви, че няма особен смисъл да стоим там. Точно преди да си тръгна, успях да разменя две думи с него и той ми каза, че комата би могла да продължи два-три дни, а аз му отвърнах, че ако му хрумне да бъде недискретен, моята дума винаги ще натежи повече от неговата. Видях, че той прие надълбоко думите ми.

Две нощи по-късно състоянието на Стария рязко се влоши. Извикаха ни всичките в Кремъл, където Поскребишев ни каза, че според него Хазаина умира. (Това бе единственият път, когато съм забелязал някаква следа от вълнение в този човек, като изключим скръбта му при онази история с неговата жена.) Трябва да призная, че аз самият изпитах особено усещане при тази вест: сякаш научавах за предстоящата смърт на суров, всяващ ужас баща, и това чувство несъмнено щеше да бъде споделено от повечето обикновени хора.

На другия ден той дойде в съзнание и аз си помислих за миг, че или Лукомски ме е подвел, или че организмът на Стареца се е оказал по-силен дори от новото американско лекарство.

Той все още лежеше там, на дивана в малката стая на долния етаж, която използваше за кабинет. На няколко пъти повдигна клепачите си и се опита да проговори, но излизаше нещо неразбираемо, а дишането му беше напрегнато и повърхностно като на астматик. Изглеждаше съвсем дребничък и сбръчкан, а сипаничавата му кожа напомняше изсъхнала порязаница черен хляб. Трудно беше да повярваш, че този смазан от болестта и безпомощен човек е управлявал Съветския съюз с железен юмрук в продължение на трийсет и една години, че е притиснал жестоко Рузвелт и че е успял да надхитри дори ловкия Чърчил.

Ние се редувахме край постелята на смени, докато една медицинска сестра му даваше чай, който той едва успяваше да преглътне. Светлана също бе там и държеше ръката му, когато той идваше в съзнание. По някое време следобед Лукомски, блед и плувнал в пот, сякаш самият той береше душа, обяви, че вече едва ли е в състояние да направи нещо. Поскребишев, който изобщо не бе напускал стаята, повика един знахар да сложи пиявици отзад на врата му, настоявайки, че това е вековен обичай, разпространен сред руските селяни. Така поне щяло да се знае, че е направено всичко, за да бъде спасен животът на Хазаина.

По същото време се появи синът му Василий, който се поклащаше пиян, развика се и запищя, правейки се на покъртен Хамлет, докато накрая го изхвърлихме навън. После той започна да обижда прислугата в кухните и момчетата на Надорая го откараха у дома му. Някои хора нямат никакво уважение!

Появиха се и други лекари и медицински сестри. Слава богу, че Стария отново бе в несвяст, когато му сложиха пиявиците. Излязох от стаята, за да изпия нещо. Краят очевидно наближаваше.