![Мечът на Ликтора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/9/mecht-na-liktora-bg-download.jpg)
Мечът на Ликтора [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-362-X
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечът на Ликтора [bg]». Краткое содержание книги:
— Но така няма да мога да те развържа.
— И без това няма да можеш, докато ни наблюдават
— прошепнах аз. — Иди напред. Ако лодката се разбие, хвани се за някой сноп тръстика. Той ще те задържи над водата. Не спори.
Мъжете отпред не я спряха и тя стигна до самия нос. Поех си дълбоко дъх и скочих през борда.
Ако исках, можех да се гмурна, без да предизвикам и вълничка, но вместо това свих колене до гърдите си, за да разплискам възможно повече вода, и благодарение на тежките си ботуши, потънах много по-дълбоко, отколкото бих потънал, ако бях подходящо разсъблечен за плуване. Точно този момент ме беше притеснявал — бях забелязал, когато лъкометецът на хетмана изстреля снаряда си, че има известна пауза преди експлозията. Знаех, че освен че съм намокрил до кости двамата мъже, трябва да съм намокрил и металните парчета върху намазнената кърпа — но не можех да съм сигурен, че ще избухнат преди да изплувам на повърхността.
Водата беше студена и ставаше все по-студена, колкото по-надолу потъвах. Отворих очи и видях пред себе си прекрасен кобалтов цвят, който потъмняваше, завихряйки се около мен. Обзе ме паническото желание да изритам ботушите си, но това би ме издигнало твърде бързо на повърхността, затова насочих мислите си към прекрасния цвят и към неразрушимите трупове, които бях видял да се валят на бунището край мините в Салтус
— трупове, потъващи навеки в синята паст на времето.
Завъртях се бавно и без усилие, докато пред очите ми не увисна кафявият корпус на хетманската лодка. За кратко двамата с това кафяво петно изглеждахме застинали на местата си — аз лежах под него, както мъртъвците лежат под лешояда, който загребва вятъра с крилата си и кръжи сякаш току под неподвижните звезди.
После се заиздигах с горящи от болка дробове.
И сякаш това беше чаканият сигнал, в същия миг чух първата експлозия — далечно и глухо избумтяване. Заплувах нагоре жабешката, чух още една експлозия и после още една, всяка по-силна от предишната.
Когато главата ми изскочи над водата, видях, че кърмата на хетманската лодка се е разцепила и тръстиковите снопове се разпръскват като сламките на метла. Вторична експлозия вляво от мен ме оглуши за миг и обсипа лицето ми с пръски вода, които жилеха като градушка. Стрелецът на хетмана потъваше недалеч от мен, но самият хетман (който, както забелязах със задоволство, все още стискаше Терминус Ест), Пиа и другите се държаха за останките от носа, който, благодарение на леката тръстика, все още се крепеше над водата, макар кърмата да беше потопена. Задърпах със зъби въжетата на китките си, докато един от островитяните не ми помогна да се изкатеря в лодката им, а друг ги сряза и ме освободи.
31
ЕЗЕРНИЯТ НАРОД
С Пиа прекарахме нощта на един от плаващите острови, където аз, който толкова често бях обладавал Текла, когато тя беше неокована, но затворничка, сега обладах Пиа, която беше окована, но свободна. След това тя се отпусна на гърдите ми и заплака от радост — не толкова от радост, че ме е имала, струва ми се, а заради свободата си, макар че сънародниците й, остовитяните, нямаха друг метал освен онзи, който разменяха за други неща или плячкосваха от крайбрежните хора, така че нямаха и ковач, който да свали оковите й.
Чувал съм мъже да казват, мъже, които са познали много жени, че след време започват да откриват прилики между някои от тях в начина, по който правят любов. Сега за пръв път открих това от собствен опит, защото Пиа с гладната си уста и гъвкавото си тяло ми напомняше за Доркас. Но не беше и съвсем вярно — Доркас и Пиа си приличаха в любовта така, както си приличат лицата на две сестри, но никога не бих ги объркал.
Когато стигнахме до острова, бях прекалено изтощен, за да оценя по достойнство прелестта му, а и нощта почти се беше спуснала. Дори и сега си спомням само как издърпваме малката лодка на брега и влизаме в някаква колиба, където един от спасителите ни стъкна малък огън от събрани из езерото клонки, а аз смазвам Терминус Ест, който островитяните бяха взели от заловения хетман и ми бяха върнали. Но когато Ърт отново обърна лицето си към слънцето, се насладих в пълна мяра на усещането да стоя с една ръка върху грациозния ствол на върбата и да усещам как целият остров се полюлява под краката ми!
Домакините ни ни сготвиха риба за закуска, а преди да сме се нахранили, пристигна лодка с още двама островитяни, още риба и кореноплодни зеленчуци, каквито дотогава не бях опитвал. Опекохме ги в жарта и ги изядохме горещи. На вкус приличаха малко на кестени. Дойдоха още три лодки, а след тях и цял остров с четири дървета и издути квадратни платна, закрепени за клоните на всяко от тях, така че отдалеч ми заприлича на флотилия. Капитанът беше мъж на възраст и се явяваше нещо като вожд на островитяните. Казваше се Либио. Когато Пиа ни запозна, той ме прегърна, както баща прегръща сина си, нещо, което дотогава никой не беше правил за мен.