Игри на изчезване [bg]

Без да помръдвам от мястото си, заявих:

— С цялото ми дължимо уважение, господине, предпочитам да си е у мен.

Бодигардът посегна за своето оръжие зад гърба си, но шефът вдигна ръка и го отпъди с жест. Аз приседнах до него, като поставих пистолета в скута си, за да се вижда. Между двама ни имаше малка червена хладилна чанта. От нея се подаваха две издължени бутилки с някаква местна бира и малка кутийка със стръв. Под леда се виждаше тялото на уловена риба, както и мачетето, с което бе отрязана главата.

— Можеш да си задържиш пистолета — каза старецът. — Макар че няма да ти е нужен.

— Кой сте вие? — попитах аз. — Защо съм тук?

— Името ми няма значение — отвърна той. — За мен е важно да знаеш само едно. И ти вече го знаеш. То е причината да си тук сега.

Не казах нищо.

— Разбираш ли какво искам да кажа, господин Утис?

Кимнах. След секунда мълчание извадих белия плик от горното джобче на сакото си и внимателно го разтворих, за да не изпадне сапфирът. Хванах малкия камък между палеца и показалеца си и го вдигнах нагоре, за да го видят и двамата. Бодигардът каза на стареца нещо на кантонски и той се усмихна.

— Този сапфир е мой, господин Утис — продължи старецът. — Макар че имам още много. Този ми бе доставен преди много седмици, както става всеки месец. Вчера очаквах още.

Аз мълчах.

— Казаха ми, че са у жена ти — продължи той. — Вярно ли е?

Въпросът му ме свари неподготвен. Замръзнах и няколко мига мислих. Разбира се, че сапфирите не бяха у мен. Държах един в ръката си, имах и втори в пакета с цигари. Останалите ги нямаше. Само дето нямах намерение да му го казвам. Той очевидно имаше причина да ме повика при себе си. Ако му кажех, че сапфирите са у мен, щеше да ме завърже за един стол и да вади зъбите ми един по един, докато му кажех къде са. Ако му кажех истината обаче, можеше просто да кимне на бодигарда си и той да ми пусне един куршум в черепа. Стигнеше ли до извода, че не мога да му бъда от полза, щеше да ме убие просто задето се бях държал непочтително и му губех времето. Трябваше да решавам бързо. Затова с каменно лице избрах най-дипломатичния възможен отговор.

— Не знам къде са — казах. — Но мога да ви ги намеря.

— Добре — каза той. — Значи няма да ме лъжеш. Можем да се разберем цивилизовано.

Аз мълчах. Старецът отново вдигна поглед към океана и нагласи очилата си.

— Ловиш ли риба, господин Утис?

— Не — отвърнах аз. — Израсъл съм в пустинята.

— Трябва да се научиш — каза той. — Ще ти бъде от полза.

Кимнах.

— Лесно е — каза той. — Сядаш и чакаш. Гледаш водата. Откъм океана повява хлад. Не се потиш толкова. Пиеш си бирата и забравяш всичко. После, когато рибата е готова, усещаш подръпването на влакното. Кой знае? Може пък да хванеш някоя голяма. Да се похвалиш на всички. Да зарадваш жена си.