Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но през пролетта на 1966-а, месец подир месец, от едни уста и от други разказите вървяха: издали са и романа, и „Пирът на победителите“! И ги дават да се четат! Но кой ги дава? Очевидно ЦК, там е било прехвърлено всичко това от ЧК. На кого ги дават? На партийните големци (само че те не си падат много по четенето, мързеливи и нелюбознателни са) и на високите чинове в творческите съюзи. Прочел Хренников и на заседание на композиторите загадъчно се заканва: „Ама знаете ли какви пиеси пише той? Едно време за такава пиеса биха го разстреляли!“ Прочел Сурков и разяснява, че съм класов враг (на коя класа?). Седнал да изучава романа ми Кочетов, току-виж, откраднал нещо. Дават ги за четене на главните редактори на издателствата — за да се задейства сам санитарният кордон против името ми и всеки мой нов ред.
Не, не го е измислила тъпа глава: в страната на безгласността да използваш за удушване на една личност не пряко тайната полиция, а контролираната малка гласност — така да се каже, номенклатурната гласност. Очакваха се същите резултати, хем без скандал около арестуването ми: да ме удушат, но постепенно.
И все пак се минаха, минаха се! Това е плагиаторска афера! — без мен и против мен да издават собствените ми книги! Дори в нашата беззаконна неправова страна (където служебното издание дори не се брои за „издание“, дори не можеше да заведеш дело за нарушаване на авторските права!), но със зараждащо се обществено мнение, но със слабичко ехо и на световното мнение, — нокътят им се заби май твърде нагло и дълбоко. Ей, да не се заклещи? ще се обърне един ден тоя способ срещу тях.
Със своето служебно издание те подтикваха и мен към някакво действие, но пак си блъсках главата и не можех да разбера — към какво именно? Аз не само не видях в това начинание опасност, то дори ми допадна. Щели да настроят срещу мен номенклатурата. Че тя и бездруго ме мрази. Но затова пък значи — сега не се канят да ме приберат.
Ето как неочаквано и смайващо се развива историята: навремето нас, клетите, ни вкарваха в затвора за нищо, за половин дума, за четвъртинка бунтарска мисъл. Сега ЧКГБ разполага срещу мен с пълен съдебен букет (според техния кодекс, разбира се) — а това само ми развързва ръцете, станах идеологически екстериториален.
Половин година след провала с моя архив се проясни, че този провал ми е донесъл пълна свобода на мисълта и изповеданието: не само за изповядване на Бога — от мен, члена на атеистично-марксисткия Съюз на писателите, — но и за изповядването на която си ща политическа идея. Защото каквото и да мислех сега, то няма начин да бъде по-лошо и по-рязко от сърдитото, което бях написал в лагерната пиеса. И щом не ме вкарват в дранголника заради нея, няма да ме вкарат и за никое сегашно мое убеждение. Сега мога да отговарям колкото си искам откровено в писмата на моите кореспонденти, да говоря каквото си искам на моите събеседници — и това няма да е по-опасно от оная пиеса! Каквото си искам мога да записвам сега в моите дневници — вече няма защо да шифровам и да се крия. Наближавам незнаен предел: да не се нуждая повече от лицемерие! никога! и пред никого!
След като прецених през пролетта на 1966-а, че ми е дадена дълга отсрочка, разбрах и още нещо: че ми трябва открито, достъпно за всички произведение, което засега да извести, че съм жив и работя, което да заеме в съзнанието на обществото мястото, където не можаха да нахлуят конфискуваните ми работи.
За тази роля много подхождаше започнатата преди три години „Ракова болница“. И аз се залових с продължението й.
ЧКГБ не чакаше, не дремеше, тактиката ми налагаше и аз да избързам с „Болницата“ — а може ли да се бърза в писането? Тогава ми хрумна: засега да дам първата част, без втората. Самата повест (Отначало я нарекох повест само и само да не я бъркат с конфискувания роман, да не кажат: ах, значи са му го върнали? Чак после се изясни, че и по същество най й приляга да се нарича повест.) не се нуждаеше от това, но тактиката ме гонеше с камшик по ждрелото.
Колко ми се щеше да работя, без да бързам! Колко ми се искаше ката ден да редувам писането със спокойна безкористна езикова гимнастика. Колко ми се искаше по десетина пъти да преписвам текста, да го оставям настрана и да се връщам след години, и на пропуснатите места дълго да примервам ли, примервам кандидатите за думи. Но целият ми живот беше и си остана надпрепускване, прекомерно сгъстяване — само и само да мога да очертая контура на най-неотложното! А времето може и за контура да не ми стигне…
Толкова писатели са бързали! — обикновено заради договорите с издателствата, заради притискащите ги срокове. На пръв поглед аз — защо трябваше да бързам? — можех да си шлифовам ли, шлифовам! Не. Винаги имаше могъщи погнали ме причини — ту необходимостта да крия, да разсредоточавам екземплярите, да използвам нечия помощ, да се освободя за други задачи. — И така нито едно произведение не съм пуснал от ръцете си без бързане, в нито едно не съм намерил последните точни думи.