Сигнал за опасност
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сигнал за опасност». Краткое содержание книги:
Затова е взел мерки да запази тайната.
Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото.
Той кимна.
— Убедителният аргумент е Лион. Твоят старец и хората като него. Познавам ги. Те са смели и почтени, Джоди. Там са се сражавали, издигнали са се и са получили постове и власт по-късно. Знам, че Пентагонът е пълен със задници, но около тях винаги е имало достатъчно на брой други като Лион, за да не им позволяват да лъжат. Отговори ми на един въпрос. Ако Лион знаеше, че във Виетнам все още има пленници, какво би направил?
Джоди сви рамене.
— Не знам. Ясно е, че би направил нещо.
— Можеш да се обзаложиш. Лион щеше да кърти Белия дом тухла по тухла, докато не се върнат момчетата. Не го направи. И не защото не е знаел. Лион знаеше всичко, което имаше смисъл да се знае. Просто няма начин да опазят всичко в тайна от множеството като него, не и толкова дълго време. Такава голяма конспирация да оцелее шест президентски администрации? И хората като Лион да не я надушат? Няма начин. Хората като него не реагираха, така че не е имало за какво да реагират. За мен това е повече от убедително доказателство.
— Не, това е вяра — възрази тя.
— Няма значение. За мен е достатъчно.
Джоди се загледа в пътя пред себе си и се замисли. След малко кимна, защото в края на краищата тя също вярваше в баща си.
— Значи Виктор Хоби е мъртъв?
Ричър кимна.
— Трябва да е така. Убит е в сражение, трупът му не е намерен.
Движеха се бавно — в южна посока движението беше натоварено.
— Добре — каза тя. — Няма пленници, няма лагери. Няма правителствени конспирации. Значи по нас не са стреляли хора на правителството. Не те ни блъснаха с колата си.
— И през ум не ми е минавало, че може да са те — каза Ричър. — Повечето от тях са далеч по-компетентни от тези. Аз самият бях човек на правителството в известен смисъл. Смяташ ли, че бих се провалил два дни подред?
Тя сви рязко и спря край пътя, после се обърна и го погледна с широко отворени очи.
— Значи трябва да е Ратър. Кой друг може да бъде? Той върти изгоден бизнес, нали? Би се опитал да го защити. Решил е, че можем да разкрием мошеничествата му. Той ни търси, а ние ще се напъхаме право в ръцете му.
Ричър се усмихна.
— Ей! — каза той. — Животът е пълен с опасности.
Мерилин разбра, че е спала, защото се събуди схваната и премръзнала. През вратата долитаха шумове. В банята нямаше прозорец и не можеше да се ориентира колко е часът. Предполагаше, че вече е сутрин, защото все пак бе спала доста време. Вляво от нея лежеше Честър, с поглед, вперен на хиляди мили отвъд тръбите под мивката. Не беше на себе си. Погледна го, но той не реагира. Шерил се бе свила на пода и дишаше тежко през устата си. Носът й бе черен, лъщящ и подут. Мерилин я погледна и преглътна. След това долепи ухо до вратата и се ослуша.
Там, отвън, имаше двама мъже. Разговаряха тихо. Някъде в далечината се чуваха асансьорите. Много тих уличен шум, от време на време сирени, които изведнъж заглъхваха. Рев на самолети — идваха от летище Кенеди, прелитаха на запад, над пристанището. Тя се отпусна на пода.
През нощта бе свалила обувките си. Намери ги мушнати под нейната купчина кърпи. Обу се и тихо отиде до мивката. Честър гледаше към нея, но не я виждаше. Погледна се в огледалото. Не е зле. Никак не е зле, каза си. За последен път бе прекарала нощта в баня преди двайсет години на един купон в университета и сега не изглеждаше по-зле, отколкото тогава. Приглади косата си с длани и наплиска очите си с вода. След това се върна до вратата и пак се ослуша.
Там имаше двама мъже, но тя бе сигурна, че Хоби не е сред тях. Интонацията на двамата говореше за някакво равенство — беше нормален диалог, а не нареждания и послушание. Бутна купчината кърпи назад с крак, пое дълбоко въздух и отвори вратата.
Двамата мъже млъкнаха и се вторачиха в нея. Този, когото наричаха Тони, седеше странично на едно от канапетата пред бюрото. Другият, когото досега не бе виждала, бе седнал на масичката пред него. Беше набит, в тъмен костюм, невисок, но тежък. Хоби го нямаше. Щорите бяха затворени почти изцяло, но Мерилин все пак успя да забележи, че навън грее слънце. Беше по-късно, отколкото смяташе. Обърна се към канапето и видя, че Тони й се усмихва.
— Добре ли спа? — попита я той.
Не отговори. Запази неутрално изражение на лицето, докато усмивката на Тони не угасна. Едно на нула, каза си.
— Обсъдихме положението със съпруга ми — излъга тя.
Тони я изгледа — чакаше да продължи. Тя го остави да чака. Две на нула, помисли си.
— Съгласни сме на прехвърлянето. Това обаче е сложно. Ще отнеме известно време. Има фактори, които не мисля, че оценявате. Ще го направим, но ще очакваме някакво минимално съдействие от ваша страна.