Сигнал за опасност
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сигнал за опасност». Краткое содержание книги:
Затова е взел мерки да запази тайната.
Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото.
— Ти как забеляза фалшификацията?
— По същия начин — отговори той. — Същата психология, само че с обратен знак. Подложих твърдението на съмнение, защото знаех, че не може да е вярно. Започнах да търся нещо, което не е наред. Накрая забелязах униформата на снимания. Забеляза ли това? Стара, износена американска бойна униформа? Този тип е заминал за Виетнам преди трийсет години. Няма никакъв начин каквато и да било дреха да оцелее цели трийсет години в джунглата. Би изгнила за месец и половина.
— А защо в ботаническата градина? Кое те накара да търсиш там?
Ричър натисна с пръсти предното стъкло, за да освободи напрежението в раменете си.
— А къде иначе можеш да намериш такава растителност? Може би в Хавай, само че защо да харчиш пари за самолетни билети за трима души, след като същата я няма и тук?
— А виетнамецът?
— Вероятно е някой студент — отговори Ричър. — Може би тук, във Фордъм. Или в Колумбийския университет. Може и изобщо да не е бил виетнамец, а келнер от някой китайски ресторант. Ратър може би му е платил двайсет долара за тази снимка. Може би има трима-четирима приятели, които се редуват в ролята на американски пленници. Едър бял мъж, дребен бял мъж, едър негър, дребен негър, и готово. Всичките са бездомници и безработни, така че изглеждат слаби и болни. Може да им е платил в уиски. Може да е направил всички снимки наведнъж и после да ги е използвал според обстоятелствата. Може да е продал същата тази снимка няколко десетки пъти. Всички родители, чиито синове са били високи и бели, са получили екземпляр. След това ги е накарал да си мълчат, като ги е изплашил с глупостите, че става дума за измама от страна на правителството, така че след това да не се говори много-много.
— Това е отвратително — каза Джоди.
Ричър кимна.
— Няма никакво съмнение. Семействата на всички Т. Н. и до днес представляват твърде голям и уязвим пазар, а той се е хранел от тях като паразит.
— Т. Н.? Какво е това?
— Безследно изчезнал. Така ги наричат: З. В. С./Т. Н. „Загинал в сражение“, „труп неоткрит“.
— Убит? Значи не смяташ, че все още има пленници?
Той поклати глава.
— Няма пленници, Джоди. Не и след толкова време. Всичко това са глупости.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Как можеш да си сигурен?
— Просто го знам — отговори той. — Така както знам, че небето е синьо, че тревата е зелена и че ти имаш страхотно тяло.
Джоди се усмихна над волана.
— Ричър, аз съм адвокат. Подобно доказателство не ми върши никаква работа.
— Погледни историческите факти — каза той. — Най-напред всички приказки за това, че са държали заложници, за да измъкнат помощ от Америка, са пълни дивотии. Възнамеряваха да се спуснат надолу по пътя Хо Ши Мин веднага след като си тръгнехме оттам, а това бе в пълен разрез с Парижките договорености, така че им беше пределно ясно, че няма да получат никаква помощ, каквото и да направят. Пуснаха пленниците през седемдесет и трета. Малко мудно, съгласен съм, но ги пуснаха. Когато излязохме от Виетнам през седемдесет и пета, събраха около стотина изостанали и веднага ни ги предадоха, което не потвърждава никакви приказки за стратегии със заложници. Освен това за тях беше абсолютно задължително да ни накарат да разминираме пристанищата им, така че не биха играли глупави игри.
— Не бързаха кой знае колко да върнат тленните останки — отбеляза Джоди. — Имам предвид труповете на нашите момчета, убити в сраженията или в свалени самолети. С това играха глупави игри.
Ричър кимна.
— Всъщност те не си даваха сметка за какво става дума. За нас това беше важно, но не и за тях. Искахме да ни върнат две хиляди трупа. Просто не бяха в състояние да разберат защо. Воювали са повече от четирийсет години с японците, французите, с нас, с Китай. Може би са дали милион жертви. Нашите две хиляди са капка в морето. Освен това са комунисти, а комунистите не дават пет пари за отделния човек. Това също е психология, но то не означава, че тайно са държали пленници в секретни лагери.
— Аргументите ти не са кой знае колко убедителни — отбеляза тя сухо.