Сигнал за опасност
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сигнал за опасност». Краткое содержание книги:
Затова е взел мерки да запази тайната.
Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото.
— Оставил ти е къщата си — каза Джоди.
— Какво?
— Къщата си — повтори тя. — Онази, в Гарисън.
Той я изгледа объркано.
— Неговата къща?
Джоди кимна. Още се усмихваше.
— Не вярвам — отсече Ричър. — И не мога да я приема. Какво ще правя с нея?
— Какво ще правиш с нея ли? Ще живееш там, Ричър. Къщите са за това, нали?
— Да, но аз не живея в къщи — възрази той. — Никога не съм живял в къща.
— Е, сега ще можеш да го направиш.
Той замълча, после поклати глава.
— Джоди, просто не мога да я приема. Тази къща трябва да е твоя. Трябвало е да я завещае на теб. Тя е твое наследство.
— Не я искам — отвърна Джоди. — И той го знаеше. Предпочитам да живея в града.
— Добре, тогава я продай. Продай я и вземи парите.
— Тези пари не са ми нужни. Той знаеше и това. Струва по-малко, отколкото печеля за една година.
Ричър я изгледа.
— Мислех, че онова място край реката е скъп имот.
Джоди кимна.
— Скъп е.
Той замълча объркан.
— Неговата къща? — каза след малко.
Тя кимна.
— Знаеше ли, че ще направи това?
— Не точно. Все пак знаех, че няма да я остави на мен. Предполагах, че ще иска да я продам и да дам парите за благотворителност. На ветерани или нещо подобно.
— Добре, тогава го направи.
Джоди се усмихна.
— Ричър, не мога. Не зависи от мен. Това е изрично искане в завещанието му. Трябва да го изпълня.
— Неговата къща — повтори той машинално. — Оставил ми е къщата си?
— Безпокоеше се за теб. Цели две години, откакто те освободиха. Знаеше как става… Служиш цял живот, а накрая се оказва, че нямаш абсолютно нищо. Безпокоеше се заради начина ти на живот.
— Но той не знаеше какъв е начинът ми на живот, нали?
Джоди кимна.
— Все пак се е досещал. Беше умен старец. Знаеше, че скиташ някъде. Казваше, че няма нищо лошо в това да скиташ три-четири години, но какво става, когато навършиш петдесет, шейсет или седемдесет? Татко мислеше за тези неща.
Ричър сви рамене. Лежеше по гръб гол и гледаше тавана.
— Никога не съм мислил за тези неща — каза той. — Девизът ми беше „живей ден за ден“.
Джоди не отговори. Само наведе глава и го целуна по гърдите.
— Имам чувството, че ще я открадна от теб. Тя е твое наследство, Джоди. Трябва да я получиш ти.
Тя го целуна отново.
— Къщата беше негова. Дори и да исках да я взема, щях да съм принудена да изпълня желанието му. Истината обаче е, че не я искам. Никога не съм я искала. Той го знаеше. Беше напълно свободен да направи с нея онова, което желае. И го направи. Остави я на теб, защото искаше да е твоя.
Ричър гледаше тавана, но мислено обикаляше из къщата. Алеята, гаражът, навесът, самата сграда. Кабинетът, всекидневната, широката река отпред. Мебелите. Беше му се сторила доста комфортна. Може би наистина щеше да си купи стереоуредба. Книги. Къща. Негова собствена къща. Повтори думите мислено: Моята къща… Моята къща. Сякаш не знаеше как се произнася. Моята къща. Потрепери.
— Искаше да е твоя — повтори Джоди. — Това е последната му воля. Не можеш да спориш с нея. Вече всичко е свършило. И за мен не е никакъв проблем, повярвай ми.
Ричър кимна замислено.
— Добре. Но е странно. Наистина е странно.
— Искаш ли кафе?
Обърна се и я погледна. Би могъл да си купи собствена машина за кафе. В собствената си кухня. И в нея щеше да има електричество. Негово електричество.
— Кафе? — попита Джоди пак.
— Да, предполагам — отвърна той.
Тя се измъкна от леглото и намери обувките си.
— Без мляко и захар, нали?
Беше съвсем гола, ако не се броят обувките. Лачени, на високи токчета. Забеляза, че я гледа.
— Подът на кухнята е студен. Там ходя само с обувки.
— Остави кафето, искаш ли?
Спаха в нейното легло цяла нощ и се събудиха доста след разсъмване. Първи отвори очи Ричър, измъкна ръката си и погледна колко е часът. Почти седем. Беше спал девет часа. Най-хубавият сън през живота му. Най-хубавото легло. Бе спал в много легла. Стотици, може би хиляди. Това бе най-хубавото от всички. Джоди продължаваше да спи до него. Просната по корем, отметнала завивката. Гърбът й беше открит чак до кръста. Виждаше издутините на гърдите й под тялото. Косата й бе разпиляна по раменете. Едното й коляно беше вдигнато нагоре и опираше в бедрото му. Главата й беше леко извита в посоката на коляното и това й придаваше вид на спортист. Целуна я по шията. Тя се раздвижи.
— Добро утро, Джоди.
Тя отвори очи, затвори ги, после пак ги отвори. Усмихна се. Топла, утринна усмивка.
— Страхувах се да не съм сънувала всичко това. Някога го сънувах.
Той я целуна пак. Нежно, по бузата. После не толкова нежно, по устните. Ръцете й го обгърнаха и той се претърколи върху нея. Правиха любов отново — четвърти път за петнайсет години. След това се изкъпаха заедно — за първи път. После закуска. Храниха се като умрели от глад.