Сенки в мрака
- Автор: Хауърд Линда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петя Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в мрака». Краткое содержание книги:
Сега търпеливо работеше по списъка с гости. Работата й се струваше все тъй скучна, но сега разбираше защо обичаят продължава да се спазва: той даваше усещане за приемственост, за наследствена връзка с предците. Баба й бе вършила това, както и прабаба и, както и прапрабаба й — и така назад до незапомнени времена. Тези жени бяха част от Роана, гените им продължаваха да живеят чрез нея, въпреки че, изглежда, тя щеше да бъде последната брънка във веригата. За нея съществуваше само един мъж, а той не се интересуваше от нея. Край на историята, край на семейството.
Роана преднамерено отблъсна всички мисли за Уеб, за да може да се концентрира върху настоящата задача. Бе свикнала да върши писмената си работа на бюрото, но днес Уеб работеше там. Все още изпитваше лека изненада всеки път, когато го забележеше да седи на стола, за който бе свикнала да мисли като за свой, изненада, която нямаше нищо общо с изблика на радост, който я обхващаше винаги когато го видеше.
Беше се оттеглила в малката слънчева всекидневна в задната част на къщата, тъй като тя бе най-усамотена, и бе седнала на писалището. Столът се оказваше уред за мъчения за всеки, който седеше повече от петнайсет минути на него, така че бе взела миникомпютъра и се бе преместила на дивана. Краката й бяха изтръпнали. Когато Уеб излезе следобед, за да посети Ивон, Роана с истинско облекчение се възползва от отсъствието му, за да се настани в кабинета. Разположи се на стола и всичко дойде на мястото си. Бюрото бе точно на необходимата височина, а столът бе удобен и познат.
Чувствам се на мястото си в този стол, помисли си тя. Но не си позволи никакво съжаление. Тук се бе почувствала необходима за първи път в живота си, но скоро щеше да има нещо, което да й принадлежи изцяло. Смъртта на Лусинда щеше да бъде краят на една част от живота й, както и началото на друга. Защо бе нужно да се ядосва и да съжалява за този символ на властта, когато така или иначе скоро щеше да се мести? Само на Уеб можеше да го отстъпи, без да я заболи сърцето, тъй като всичко това му бе обещано много преди тя да поеме управлението на Дейвънпорт.
Имаше голяма разлика между справянето с финансови книжа и адресирането на пликове, най-малкото в значимостта на работата, но поне физическите усилия бяха едни и съши. След като работеше в относително удобство, Роана си позволи да се отпусне, докато механично надписваше поканите.
Отначало почти не усещаше как умората надвива тялото й, тъй като бе свикнала с нея. Наложи си да я пренебрегне и надписа внимателно още няколко адреса, но изведнъж клепачите й натежаха така, че едва държеше очите си отворени. Опасенията й през миналите две нощи, че ще заспи дълбоко и ще ходи насън, се бяха оказали безпочвени, въпреки умората, която изпиваше силите й, едва бе дремвала за по няколко минути, успявайки да събере не повече от два часа за цяла нощ. Миналата вечер отново бе усещала почти болезнено присъствието на Уеб в съседната стая и се бе събуждала, вслушана напрегнато в движенията му.
А сега усещаше колко тихо е в къщата. Уеб отсъстваше, а Лусинда си почиваше. Грег и Брок бяха на работа. Глория и Ланет може и да бяха против празненството, но и двете бяха отишли да си купят нови рокли, а Харлан ги придружавате. Корлис бе излязла веднага след закуска с небрежното: „Ще се върна по-късно“ и без никакво обяснение къде отива.
Въпреки отчаяните усилия на климатика, в кабинета бе топло от силното слънце, което нахлуваше през прозорците. Клепачите на Роана се отпуснаха съвсем и накрая тя затвори очи. Винаги се опитваше да избягва дрямката през деня, тъй като вечерта й беше още по-трудно да заспи, но понякога умората бе съсипваща. Седнала в топлата и тиха стая, Роана загуби битката със съня.
Когато Уеб паркира в гаража, забеляза, че колата на Роана е в клетката си, а Корлис също се е върнала, докато Глория и Ланет все още пазаруваха. Но точно от присъствието на едната кола го прониза лека тръпка на нетърпение. И двата следобеда, откакто си бе дошъл, Роана бе имала срещи, така че почти бе очаквал същото да се повтори и днес, въпреки че тя не бе споменала за някакви уговорки. В добре оформената стегната структура на малките градчета обществените и бизнес задълженията почти се припокриваха, като често първите се диктуваха от вторите. Докато отново не намереше мястото си в обществото, щеше да се наложи Роана сама да изпълнява тези задължения.
Някак си не бе очаквал да я вижда толкова рядко. Преди Роана винаги бе вървяла по петите му, без значение какво вършеше. Когато бе станала на седем или осем, трябваше да й забрани да влиза след него в тоалетната, но дори тогава тя се свиваше в коридора и го чакаше. Но в онзи момент току-що бе загубила родителите си и той се бе превърнал в единствената й опора, когато самата тя свикна с обстановката, фанатичната й привързаност постепенно се бе уталожила. Но дори като девойка, винаги се бе оказвала някъде наоколо, а грозноватото й малко личице бе обърнато и го следваше, както слънчогледът — слънцето.