Сенки в мрака

Дори това леко докосване й бе достатъчно, за да поиска да се отпусне в прегръдките му, да се довери на силата му, да почувства горещината и твърдите мускули на тялото му поне още веднъж. За да не се поддаде на импулса, тя се отдръпна.

— Изморена съм — призна тихо. — Ако си сигурен, че това е всичко за днес, ще се кача горе.

— Това е всичко — отвърна Уеб и смръщи вежди.

Роана промърмори „лека нощ“ на Лусинда и излезе от стаята. Уеб я наблюдаваше с присвити очи. Роана се бе отдръпнала от него. Доколкото си спомняше, за първи път Роана бе отбягнала докосването му.

— Дали ще заспи? — попита на глас, без да поглежда към Лусинда.

— Вероятно не — въздъхна тя. — Или ако спи, няма да е задълго. Тя изглежда… малко нервна напоследък. За първи път от години си позволява да го направи, да се намеси със свое решение. Радвам се, че я изслуша, вместо да подминеш мнението й, без да му обърнеш внимание. Аз самата трябваше да се науча да обръщам внимание на думите й. Просто Роана забелязва много неща за хората, тъй като докато те говорят, тя слуша и наблюдава. Роана обръща внимание на дребните неща.

Побъбриха още няколко минути, а после Лусинда се изправи внимателно, като гордо отказа да разкрие колко трудно започва да става за нея това движение.

— И аз съм малко изморена — каза тя. — Дните, в които издържах да танцувам до зори, вече свършиха.

— Никога не съм имал такива — отвърна сухо Уеб. — Винаги трябваше да работя.

Лусинда поспря и го погледна притеснено.

— Много ли те товарех? — внезапно попита тя. — Ти бе толкова млад, когато ти дадох Дейвънпорт. Просто не ти остана време да изживееш детството си.

— Работата бе тежка — сви рамене Уеб. — Но точно това желаех. Не съжалявам за нищо. — Никога не бе съжалявал за работата. Съжалявал бе за доста други неща, но никога за истинското въодушевление, с което се нахвърляше върху ученето и усъвършенстването. Не беше го правил само заради Дейвънпорт, но и заради себе си, тъй като властта и тръпката да я упражняваш вече го бяха пленили. Бе се превърнал в златното момче, в принца, който щеше да наследи короната, и даваше всичко от себе си за тази роля. Дори се бе оженил за принцесата, а в какво бедствие само се бе превърнал бракът му! Не можеше да обвини Лусинда за всичко това, въпреки че самата тя бе насърчила женитбата му с Джеси. Само неговата собствена сляпа амбиция го бе отвела доброволно до олтара.

Когато мина покрай него, Лусинда го потупа по ръката и той я проследи с поглед, докато излизаше от стаята, отбелязвайки колко внимателно прави всяка следваща стъпка. Или я болеше, или бе далеч по-слаба, отколкото й се искаше другите да разберат. Тъй като тя не обичаше никои да се суети около нея, Уеб я остави да излезе без никакъв коментар.

Въздъхна тежко и въздишката прозвуча съвсем ясно в тихата стая. Някога тази стая бе неговото собствено царство и носеше безкомпромисните символи на чисто мъжкото й предназначение. И сега не бе променено кой знае какво, с изключение на компютрите и факса, тъй като Дейвънпорт не бе къща, която често се подлага на драстични промени. Тя остаряваше незабележимо, като разликите бяха дребни и постепенни. Сега обаче тази стая изглеждаше по-малка, по-женствена. Завесите бяха различни, по-светли на цвят, но имаше и нещо друго. Самият въздух се бе променил, сякаш бе попил присъщата сладост на женската плът, на парфюмите и лосионите, използвани от Лусинда и Роана. Много ясно усещаше шанела на Лусинда, през целия си живот не помнеше да е ползвала друг аромат. Уханието на Роана бе по-леко, по-сладко и бе най-силно, когато седеше зад бюрото.