Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Той я поведе по познатата пътека към пръстените колиби. На пръв поглед лагерът си беше същият, макар и сега да бе зловещо празен. Дъждовете, напоили твърдата почва, бяха заличили следите на обитателите, оставяйки само малки трапчинки. Входовете на колибите бяха внимателно преградени с големи пясъчникови плочи. Дупките за дима, както и процепите за проветряване, също бяха запушени.
„Запушени? Какво са искали да предпазят?“
Той изтърколи плочата настрани и се мушна в жилището на Горчив храст. То беше пусто. Той спря, оглеждайки пясъчниковите плочи на пода. Толкова много складови ями?
Бяла пепел го последва и закри светлината, струяща през входа.
— Не са оставили кой знае какво, а? — отбеляза тя.
— Нещо не е наред. — Той се наведе, изпъшка и повдигна една от тежките плочи. Отдолу се разкри яма за съхранение на хранителни припаси, пълна с изсушени грахови зърна.
— Това го нямаше тук. В пода са изкопани пет нови ями.
Той огледа колибата.
— Нападателите щяха да погледнат под плочите. Онова, което не могат да вземат, щяха да оставят на животните. Не мисля, че тези ями са изкопани от клана Обли скали.
Тя го изгледа продължително.
— Жилищата са били запечатани. Някой е мислел да се върне тук.
По гърба на Тиха вода пробягна ледена тръпка.
Бяла пепел огледа изсушените грахови зърна.
— Приготвени са умело. Онзи, който го е направил, е знаел как трябва да се остави една складова яма. Спомням си как сушах растения, когато бях малка. Цялата им влага трябва да се изпари, за да не мухлясат.
Той кимна. По стените на ямата се виждаха познатите червеникави следи от подготвителен огън.
— В ямата е бил запален огън, за да заякчи стените и да ги направи непробиваеми за гризачите. Дали Слънчевите хора са могли да направят това?
Тя поклати глава.
— Те знаят как да опушват месо и да съхраняват горски плодове в мазнина за зимата, но не и как да сушат растения.
Тиха вода намести отново плочата.
— Ако се върнат, не искам да разберат, че някой е бил тук.
Той излезе навън и примижа от ярката обедна светлина. Всичко му бе толкова познато и същевременно толкова променено. Огледа неспокойно лагера; изпълваше го някакво лошо предчувствие.
— Гледай.
Тя проследи посоката на пръста му. Тиха вода сочеше едно след друго местата, където нападателите бяха разпънали палатките си. Тук-там бе останало по някое колче, което бе придържало покривалото.
— Толкова много! — Той се намръщи и потърка лицето си. — Тук трябва да е имало десетки и десетки хора. Дори повече.
Бяла пепел беше пребледняла.
— Това не е било обикновено нападение. Оттук е минал цял клан. Затова са били изкопани и новите складови ями… за да поберат в тях зимните запаси.
— Строшените камъни? — Тиха вода се озърна нервно, разтревожен, че някой може би ги наблюдава точно сега.
— Че кой друг? — изръмжа Бяла пепел. — Пътят от земите на Вълчето племе дотук не е много дълъг. Знаеш ли за някой друг клан, който се придвижва насам?
— Хайде да се махаме оттук. Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Той отново метна вързопа на рамо и двамата се отдалечиха с бърз ход. Непослушко ги следваше неспокойно, душейки тук и там по старите си места.
Тиха вода бе обзет от мрачно отчаяние. Не можеше да забрави тялото на Ларкспър, проснато в храстите. Колко ли време им оставаше, преди и през техните кости да се запровират червеи? Той хвърли поглед към Бяла пепел, молейки се тя да успее да надвие Храбър мъж.
— Питай я колко път има до следващия лагер. — Бягащ като вятъра бе седнал в задната част на жилището си, скрит от жарките слънчеви лъчи. Пелинов дух се обърна към жената от клана Маслодайно дърво, коленичила пред тях с наведена глава и нервно стиснала ръце в скута си. Тя бе облечена в рокля от кожа на елен, оцапана с петна от пот, която някога е била боядисана. Сега цветовете и заедно с надеждите на племето и бяха избледнели. Пелинов дух зададе въпроса на езика на Земните хора.
Трепетликата бе седнала отляво на Бягащ като вятъра, втренчила любопитен поглед в жената. До нея Гореща мазнина бе подпрял ръка на свитото си коляно, потънал в мисли. Черна луна седеше отдясно на Бягащ като вятъра, а зад него бяха Един мъж и Огнения заек.
Покривалата на палатката бяха навити нагоре, за да пропускат свеж въздух, но макар че следобедът клонеше към края си, вятърът бе твърде горещ.
Наоколо лагерът на клана Маслодайно дърво кипеше от трескава дейност. Няколко от пленените жени стриваха семена от райграс. Звуците от мелещите им камъни се носеха из въздуха. Друга жена пък ридаеше, оплаквайки своя загинал в боя мъж.