Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Бяла пепел вдигна ръце, но загуби равновесие. Извъртя се, опитвайки се да се задържи на крака, и падна върху нишките на огромната паяжина.
Паяжината се разпъна, образувайки нови видения: Храбър мъж вдигна Вълчия Талисман към Слънцето с една ръка, а в другата държи дълъг нож с обсидианово острие, блестящо на слънчевата светлина, по което пълзят тъмни капки и падат върху квадратен сив олтар, плисвайки алени петна по камъка.
Една сгърчена фигура се изтърколи от високия до кръста олтар и Бяла пепел видя безжизнените очи на Тиха вода. В гърдите му зееше грозна дупка и от мястото, където е било сърцето му, се стичаше кръв.
Бяла пепел се опита да изпищи, но задушаващата паяжина я издигна високо над тази сцена, за да види хората, които бягаха ужасени. Силата около нея започна да се променя. Сиянието на Спиралата помръкна и златистата светлина се обагри в кървавочервено.
Тя погледна уплашено назад към огромния паяк и на неговото място видя отново красивия млад мъж. Той старееше пред очите и, превръщайки се във Вълчия Съногадател. Кожата на бялата мечка заблестя и избухна в ослепителна светлина. Вълчият Съногадател посегна към Бяла пепел с умолителен жест; лицето му бе сгърчено от силно терзание. Обгърналото я страдание запулсира и се отдръпна. От север се надигна черна миазма, която запълзя на юг, покривайки живата повърхност на земята. Върховното цяло се измени, започна да се оттегля, да чезне.
Гниещото подуто тяло на Тиха вода лежеше на земята. Лешояди започнаха да кацат по гърдите и по хълбоците му, кълвейки проядените му от червеи вътрешности.
Тя изпищя. Паяжината се затегна около нея. Младата жена отчаяно се мъчеше да разхлаби полепналите по нея нишки, но само се оплиташе още повече, докато най-накрая не можеше вече да диша, не можеше да помръдне. Задушаваше се от ужас. Беше се сляла с мръсотията.
Давейки се, тя се събуди в прохладния утринен въздух. Тиха вода бе седнал в постелята, гледайки я разтревожено. Тя го увери, че вече е добре, и го прегърна, а той отново се унесе в сън.
Гарваните посрещнаха зората с грак; червеношийките също прибавяха своите песни към раждането на светлината. Застанали на един далечен хълм, няколко койота надаваха хорово последен вой, преди да се приберат в бърлогите.
Покриващата я завивка и действаше успокоително, вдъхвайки измамно чувство на закрила от света, който я очакваше.
„Не мога ли просто да остана тук завинаги? Не мога ли да оставя света сам да намери решение на проблемите си? Да оставя Силата сама да се противопостави на новото бъдеще, което иска да сътвори Храбър мъж? Как може една сама и уплашена жена да се справи с всичко това?“ — мислеше си тя.
Източният хоризонт порозовя, а все още скритото слънце обагри в червено и оранжево няколкото облака, надвиснали над тъмните очертания на земята.
Стомахът и се стегна. Тревоги. Човъркаха я цяла нощ и я оставиха изтощена на сутринта.
Тя затвори очи, напускайки за момент света на илюзията. Понесе се отново по пътя в душата си, вглъбявайки се в себе си, докато откри ефирното докосване на Върховното цяло. То беше там и я очакваше — последното убежище, ако само поискаше да потъне в него.
Тиха вода се протегна.
— Успали сме се. Слънцето вече е изгряло.
Сърцето на Бяла пепел заби учестено, сякаш бе от камък. Тя закри очите си с ръце: „Не мога да го направя. Не съм достатъчно силна, за да се справя с храбър мъж. Не можах да му се противопоставя дори когато ме хвана в Тревистите планини. Предадох се без борба. Една истинска Съногадателка щеше да се бори докрай.“
Отпусна ръце и погледна с измъчени очи към Тиха вода. Видението отново изплува в съзнанието и… Храбър мъж застанал над безжизненото му тяло. „Мога ли да го спася? Мога ли изобщо да спася някого? Или това видение ще се сбъдне, каквото и да правя? Силата захвърля онези, които не и трябват повече.“ Познатото гадене отново се надигна в гърлото и.
Тя се насили да седне в постелята.
Тиха вода извади последното им сушено месо от вързопа си и и подаде няколко от твърдите късчета. Тя задъвка, устата и се изпълни със слюнка и стомахът и отново се разбунтува.
„Не и тази сутрин. Не искам отново да ми става лошо. Това е признак на слабост. Как би могла една жена, която не може да преглътне закуската си, да победи един зъл Съногадател?“