Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Гърмяща змия изпълзя от полюшващите се треви и им пресече пътя.
— Бяла пепел? — обади се леко Тиха вода.
Гърмящата змия се насочи към тях, оставяйки виещи се следи по пясъка. Тиха вода докосна жената по рамото.
— Бяла пепел? Това май стана малко прекалено.
Очите и се проясниха и тя промърмори:
— Ммм?
Птиците мигновено се вдигнаха във въздуха, а антилопите спряха, озъртайки се неспокойно.
Младият мъж гледаше как гърмящата змия се навива на кълбо, стрелкайки език навътре-навън.
— Олеле. — Бяла пепел също се втренчи в нея.
Антилопите препуснаха и изчезнаха зад дюната, подмятайки бели опашки, хвърляйки пръст със задните си копита. Птиците се разлетяха като стрели на всички посоки, цвърчейки уплашено. Само след момент Тиха вода отново остана сам с Бяла пепел в малката падина. Последна остана гърмящата змия, но накрая и тя изпълзя под един сенчест пелинов храст.
Той въздъхна и се озърна наоколо.
— Аз ли направих това? — Бяла пепел го изгледа с широко отворени очи.
Тиха вода прекрачи следата, оставена от гърмящата змия — усещаше напрежение в краката си — и заобиколи пелиновия храст, в който се бе скрило влечугото.
— Изглежда, ще трябва повечко да се позанимаеш с привличането на птиците. Ти всъщност призова всичко живо.
Тя продължи да го гледа.
— А се докоснах само до ръба на Силата. Не исках да отивам твърде далеч.
Той кимна неловко:
— Може би е по-добре да не го правим, когато наоколо има бели мечки или каквото и да е голямо и гладно животно.
Тя го последва, изминавайки една пясъчна падина, и се отпусна уморено на топлата земя. Кожената и рокля се разстла около нея като полумесец с ресни. Тиха вода приклекна до нея, забелязвайки прегърбените и рамене.
— Защо си тъжна? Та ти успя! — каза и възбудено той.
— Но исках да повикам само птиците.
— Те дойдоха.
— Заедно с всичко останало. — Погледна го изплашено. — Може би защото не се решавам да прекрача прага на Върховното цяло. Държах се на разстояние. — Тя притвори очи. — Но то беше там. И ме зовеше.
— Важното е, че си успяла да се сдържиш. Това е добре.
— Само защото ти беше до мен. Виждах как душата ти сияе. Държах се здраво за теб.
Непослушко подуши основата на един храст, изсумтя и легна под сянката му.
— Накъде вървим? — запита тя, оглеждайки се наоколо, сякаш изведнъж бе изгубила представа за посоките.
Тиха вода присви очи, загледан над вълнистите дюни.
— На юг. — Посочи към западния хоризонт, преценявайки времето. Оставаха им още три ръце до залез слънце. — Знам едно поточе, което обикновено не пресъхва, дори и по това време. Намира се точно до края на полето от дюни. Не бих казал, че водата е много добра, но поне е някаква влага. Можем да се установим на лагер там. Може да позакъснеем, но… — Той сви рамене.
Бяла пепел изпусна уморено дъх и се изправи.
— Да вървим.
Охлюва черупка прокара загрубелите си пръсти по гладката дървена дръжка на копието си. Сърцето му туптеше възбудено. Беше се натъкнал на следите им и бе тръгнал подир тях, досещайки се, че те се придържат към ниските места, за да не бъдат забелязани. Щяха да бъдат лесни жертви: само един мъж, една жена и куче. Едно хвърляне на благословения от Духовете атлатъл от силната му ръка и щяха да се случат две неща: мъжът щеше да умре, а жената щеше да стане негова. Кучето лесно можеше да бъде простряно с удар от бойната тояга, ако се опиташе да създава проблеми.
Сега воинът чакаше, знаейки, че те ще дойдат по тази пътека. Научен от дългия си опит, той провери оставената от него следа, където бе описал полукръг и се бе скрил във високите до кръста пелинови храсти край пътя, по който щяха да минат. Беше избрал идеалното място за засада. Бе клекнал сред гъстия и висок пелин, притиснал крака в пясъчната дюна. Вятърът духаше срещу него, така че миризмата му не можеше да бъде доловена от хората или от острото обоняние на кучето им. Когато достигнеха падината между дюните, те щяха да излязат на открито и щяха да тръгнат по твърдата пръст.
Той бе забелязал първо жената; вниманието му бе привлечено от красотата и и от чувствения начин, по който полюшваше бедрата си, представяйки си как би се движила тя в постелята под него. Непременно щеше да я задържи. След това бе насочил вниманието си към мъжа, в когото видя не воин, а само един грозноват човечец, нарамил вързоп, вървящ напред с отнесен поглед, вперил очи в облаците и свил ръката си към гърдите, сякаш искаше да я предпази от нещо. Кучето бе само едно пале с дълга козина на черни и бели петна — и при това кльощаво. Не би могло да бъде използвано дори за кучешки впряг.