Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Бягащ като вятъра пое дълбоко дъх.
— Може би е най-добре да идем да видим какво ще каже Гореща мазнина.
— А утре? — запита Трепетликата.
Бягащ като вятъра отвърна:
— Ако тя е истинска Съногадателка, Гореща мазнина ще ни бъде от полза много повече, отколкото всичките ни воини.
Пръстите на страха обвиха здраво сърцето му.
— За последен път те питам. — Храбър мъж се усмихна на вързания воин от клана Черно острие. — Къде се намира кланът ти? Къде са Бягащ като вятъра и жена му?
Раненият воин го изгледа с каменно лице. Зъбите му си останаха здраво стиснати, а мускулчетата по потните му челюсти бяха изпъкнали.
Храбър мъж въздъхна и огледа Строшените камъни, които наблюдаваха с интерес всичко. Пясъчните хълмове зад тях, осеяни с пелинови храсти и маслодайни дървета, трептяха от маранята. Планините на запад сякаш плуваха в сребристо сияние.
Храбър мъж наклоно глава и изгледа мъжа. Една ужасна рана от копие бе обезкървила подутия му крак, а по кожата му имаше засъхнали струйки кръв. Докато го бяха влачили насам, раната се бе замърсила с пясък и прах.
— Сложете краката му в огъня — нареди той и го изгледа за последен път. — Или ще ми кажеш?
Черното острие затвори очи.
— Направете го — каза Храбър мъж на Летящия ястреб.
Двама воини сграбчиха мятащия се пленник и го завлякоха до димящите въглени, останали от нощния огън. Дългата кост хвърли още храсти върху жаравата и се наведе, за да ги разпали с духане.
Воинът изпищя, когато завряха краката му в пламъците. Мокасините му започнаха да димят и да се сбръчкват, когато пламъците зализаха кожата. Той подскочи и от дробовете му се изтръгна ужасен крясък.
— Къде са? — прогърмя Храбър мъж, изкуцука до мъжа и впери поглед в изцъклените му очи. — Къде?
Воинът се разкашля задавено, сгърчил лице в болезнена гримаса. Дългата кост и Петте копия отново мушнаха краката му в пламъците и по челото му изби пот. Той зарита обезумял, разпръсквайки въглените.
— На юг! — изкрещя воинът. — В името на Гръмовната птица, стига!
Храбър мъж направи знак и хората му дръпнаха пленника по-далеч от огъня.
— Къде на юг? — наведе се над него Храбър мъж, втренчен в лицето му.
Черното острие се гърчеше на пясъка и хлипаше:
— На юг от Зелената планина. В долината на Червената глина. На два дни път оттук. — След това въздъхна и потрепери от изгарящата болка.
Храбър мъж се изправи.
— Значи отвъд Зелената планина. — Обходи с поглед южния хоризонт, забелязвайки заоблените гранитни върхове, които скриваха гледката. На два дни път? Неговият лагер заради старците и децата щеше да вземе разстоянието за четири.
— Вдигайте лагера!
Отправи се към палатката си, а Бяла врана вървеше до него.
— А воинът на Черните острия?
— Оставете го както е вързан.
Черните и очи срещнаха неговите за момент и тя кимна.
С инфектирана рана и опечени крака вързаният нямаше да изкара и един ден. Койотите щяха да го довършат. Дори и Бяла врана потръпваше при тази мисъл.
Навън изпищя жена.
Бягащ като вятъра скочи на крака, шмугна се под покривалото на палатката си и изтича навън в сивата утринна светлина. Трепетликата се изтърколи от завивките, нахлузи роклята през главата си и го последва. Тук и там мъжете надничаха от палатките си и се озъртаха наоколо.
Лагерът изглеждаше спокоен. От огнищата се издигаха струйки дим. Птиците в пелиновите храсти посрещаха зората с песни. Заоблените пръстени колиби в лагера на Маслодайното дърво се бяха прихлупили, очаквайки утрото. Във въздуха се носеше прохладното ухание на пелин и детелина, както и сладкият мирис на пръстта.
Сивото зайче влезе тичешком в лагера, притиснала ръка до гърдите си, с потресено изражение на лицето.
Бягащ като вятъра се обади:
— Какво има?
Той я сграбчи за раменете тъкмо когато щеше да профучи покрай него; тя цялата трепереше.
— Гореща мазнина — прошепна тя. — Там… в пелиновите храсти. Мъртъв е.
— Какво? — Трепетликата я хвана за рамото; по изящното и лице бе изписана изненада.
Бягащ като вятъра хвърли разтревожен поглед на Трепетликата и нареди:
— Покажи ми.
Сивото зайче потрепери и поклати глава.
— Сиво зайче? — Трепетликата я хвана за ръката. — Ела. Аз ще бъда до теб. Той ми е дядо. Може би просто е пуснал душата си да лети. Може би…
Хората бяха почнали да се трупат около тях, шепнейки си разтревожено един на друг.