Сребърни реки

Развидели се, но и зората не донесе никакво облекчение.

— Разгневихме самите Блата! — извика Бруенор, когато разбра, че този път преследването няма да свърши така лесно. — Няма да има покой за нас, докат’ не оставим и последното мочурище далеч зад гърба си!

Все така неспирно бягаха те и едва успяваха да се измъкнат от протегнатите пръсти на огромните чудовища. Около тях и по петите им се тълпяха десетки тролове, които само чакаха някой да се препъне. Във въздуха натегнаха гъсти мъгли и потопиха всичко наоколо в непрогледна сивота. Вече не знаеха откъде минават и накъде отиват — още едно доказателство, че самите Вечни блата се надигаха срещу тях.

Забравили планове и стратегии, забравили надежди и страхове те бягаха, отдавна преминали границите на възможностите си. Сега вече нямаха друг избор, освен да продължават напред.

Почти загубил свяст, Риджис се препъна и се строполи на земята. Факлата се изтърколи от ръката му, но той дори не забеляза — не знаеше как да се изправи отново на крака, не знаеше дори, че е паднал. Няколко чифта хищни ръце се протегнаха към него, от устата на чудовищата, които вече предвкусваха предстоящото пиршество, потекоха лиги.

Ала в този миг плячката им бе измъкната изпод носа. Уолфгар връхлетя върху тях, събаряйки един от троловете, сграбчи полуръста в огромните си ръце и продължи лудия си бяг без да спира.

Дризт се отказа от всякакви тактики и хитрини — всичко около него се развиваше прекалено бързо. Все по-често му се налагаше да забавя крачка, заради Бруенор, който едва се държеше на краката си, а се съмняваше, че Уолфгар ще издържи още дълго и то сега, когато носеше и полуръста. Изтощеният младеж вече не можеше дори да вдигне Щитозъб, за да се защити. Единственият им шанс бе бягството — право напред, към границата на Вечните блата. Едно по-голямо тресавище щеше да ги победи, някой блатен човек щеше да ги препъне и залови, а дори и ако пътят не изпречеше никакви препятствия пред тях, надали щяха да успеят да се опазят от троловете още дълго. Дризт вече усещаше как го обзема страх от трудното решение, което съвсем скоро щеше да му се наложи да вземе. Дали да избяга и да се спаси (сега само той все още можеше да го направи), или да остане и да се бие рамо до рамо с обречените си приятели в една битка, която не можеха да спечелят.