Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
— Родната земя? — унило отвърна Дризт.
— Мензоберанзан! — изкрещя тя. — Ела, този огнен ад ще смъкне кожата ти до кокал! Нека братовчедите ни, светлите елфи, да се пържат под пламъците му — едно подобаващо наказание за злите им сърца!
Младият До’Урден отчаяно се засмя. Подобаващо наказание? Ако можеше, щеше да изтръгне хиляда слънца от небето и щеше да ги постави във всеки храм в Мензоберанзан, за да греят там с вечна светлина.
Накрая той не издържа повече; замаян, едва долази до пещерата и надяна одеждите си. Жрицата бе приготвила магическата сфера и Дризт отново беше първият, който премина през тънкия процеп в скалата. Когато целият отряд се събра в тунела отвъд каменната стена, вторият син на До’Урден зае челната си позиция и ги поведе надолу, по обратния път, към непрогледния мрак на тяхното съществуване.
21
За слава на богинята
— Е, прославихте ли богинята? — попита матрона Малис, а думите й прозвучаха повече като заплаха, отколкото като въпрос.
До нея стояха върховните жрици на дома До’Урден — Бриса, Виерна и Мая — и изглеждаха съвсем невъзмутими, стараеха се да прикриват завистта си към членовете на отряда, завърнал се от Повърхността.
— Нито един мрачен елф не падна в битката — с пресипнал от сладка злоба глас отвърна Дайнин. — Посякохме светлите елфи, накълцахме телата им! — споменът за клането му припомни дивата страст, която бе изпитал. — Изкормихме ги, насякохме ги на парченца!
— А ти как се справи? — прекъсна го матроната-майка, която се интересуваше много повече от представянето на собственото си семейство, отколкото от общия успех на отряда.
— Пет — с гордост отвърна Дайнин. — Убих пет, всичките жени!
Усмивката на Малис накара сърцето му да забие по-бързо. После матроната се обърна към Дризт и се намръщи.
— А той? — попита тя и предчувстваше, че отговора няма да й хареса. Не се съмняваше в бойните умения на своя син, но подозираше, че младежът е наследил твърде много от чувствителния нрав на Закнафейн, за да допринесе с нещо в такива битки.
Усмивката на Дайнин я озадачи. Той се приближи до своя брат и доволно го прегърна през рамо.
— Дризт уби само една елфка, но тя беше дете — малко момиче.
— Само една? — изръмжа Малис.
Притихнал в сенките на залата и изтръпнал от ужас, Закнафейн слушаше разговора им. Искаше да си запуши ушите, да не чува ужасните думи на първият син на До’Урден, но те го грабнаха и задържаха в своя плен. От всички злини в Мензоберанзан, които бе виждал, тази беше най-разочароваща. Дризт беше убил дете.
— Ала да бяхте видели как го направи! — възкликна Дайнин. — Той я разсече на две; използва цялата ярост на Лот в своя удар и заби ятагана си в треперещото тяло. Сигурно това убийство се е понравило на Кралицата на Паяците повече от всички останали.
— Само едно — повтори Малис и едва смекчи изражението си.
— Можеха да са две — продължи първият син. — Шар Надал от дома Маевре го изпревари — отне му убийството на една жена, направо му я отмъкна.
— Тогава Лот ще възнагради дома Маевре — обади се Бриса.
— Не, няма — отвърна Дайнин. — Дризт наказа Шар Надал за постъпката му. Синът на дома Маевре не можа да отвърне на предизвикателството.
Този спомен се бе запечатал в съзнанието на Дризт. Копнееше този Шар Надал да се защити, да му даде повод да излее гнева си върху него. Това желание бе накарало втория син на До’Урден да се чувства виновен.
— Свършили сте добра работа, деца мои — зарадва се матроната — доволна, че двамата й синове са се представили подобаващо в нападението. — Кралицата на Паяците ще възнагради дома До’Урден. Ще ни помогне да надвием този дом, които желае нашето унищожение.
Закнафейн напусна залата за аудиенции със сведена глава, а пръстите му не спираха да се разхождат по дръжката на меча. Припомняше си онзи момент, когато бе измамил Дризт с експлозията от светлина, когато невинният младеж лежеше под него беззащитен и победен. Още тогава можеше да му спести тази противна участ. Можеше да се смили над него и да го убие на място — щеше да го освободи от неизбежната реалност на Мензоберанзан.
Повелителят на меча спря в дългия коридор и се обърна, за да наблюдава преддверието на големия параклис, откъдето излязоха двамата братя До’Урден. Дризт хвърли към Закнафейн бегъл, изпълнен с обвинение, поглед и нарочно сви по един от страничните коридори.
Изражението на младежа нарани старият му учител.
— Е, значи се стигна и до тук — тихо промълви той. — Най-младият войн на дома До’Урден, пропит с омразата на нашата раса, е започнал да ме презира за това, което съм.