Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
С тържествуващ поглед мрачният войн измъкна оръжието си от мъртвата елфка; замахна повторно и отсече главата й. Лицето му се изкриви в победоносна усмивка, а очите му засияха с демоничен пламък. Той погледна към Дризт и изкрещя:
— Отмъщение!
После още веднъж разсече трупа, обърна се и тръгна да търси нови жертви.
Миг по-късно друга елфка, този път малко момиченце, успя да избяга от клането на полянката и се втурна към Дризт, крещейки една дума отново и отново. Той не можа да разбере какво викаше детето — беше на езика на светлите елфи — но когато погледна към невинното личице, обляно в сълзи, разбра значението на думите й. Очите на детето бяха вперени в осакатения труп, лежащ в краката на Дризт, а мъката в тях изглеждаше толкова силна, сякаш бе помрачила страха й от неизбежната смърт. Викът на момиченцето не можеше да е друг, освен „Мамо!“
Гняв, ужас, страдание и много други чувства разкъсваха Дризт в този отвратителен момент. Той искаше да избяга от това, което е в душата му, да се изгуби в сляпата ярост на своя народ и да приеме грозната действителност. Колко лесно щеше да бъде, ако можеше просто да забрави за своята съвест, която толкова го измъчваше.
Малката елфка изтича до Дризт, но сякаш не го забелязваше — не можеше да откъсне очи от мъртвата си майка. Вратът на детето беше открит, сякаш за един-единствен точен удар. Вече неспособен да раздели милостта от убийството, младият До’Урден издигна ятагана си.
— Давай, братко! — изкрещя Дайнин толкова силно, че викът му заглуши крясъците на мрачните елфи и отекна в съзнанието на Дризт като обвинение.
Мрачният войн се обърна към своя брат — водача на групата — и го видя целия облян в кръв, застанал сред купчина разсечени трупове на светли елфи.
— Днес ще разбереш какво е да се наричаш мрачен елф! — изкрещя Дайнин и победоносно размаха юмрук във въздуха. — Днес ще възнаградим Кралицата на Паяците!
Дризт отвърна с подобаващ жест, после изръмжа и отново се подготви за смъртоносния удар.
Без малко да го направи. Заради объркването и яростта си вторият син на До’Урден щеше да стане като всички представители на своята раса. Щеше да отнеме живота от искрящите очи на това красиво дете.
Миг преди да нанесе удара, момиченцето погледна към мрачния елф, а погледът й заблестя като черно огледало в мрачното му сърце. В отражението си, в този образ на яростта, която водеше ръката му, Дризт До’Урден видя себе си.
Докато наблюдаваше Дайнин, с крайчеца на окото си, младият войн стовари със страшна сила ятагана си покрай малкото дете — без да го нарани; после с другата си ръка сграбчи за туниката и блъсна момиченцето в земята.
То изпищя от ужас, не от болка. Дризт погледна към брат си и видя как той отново размаха юмрука си във въздуха, после се обърна и се отдалечи.
Дризт трябваше да побърза — битката почти бе към своя ужасен край. Той замахна изкусно с ятаганите си, над превития гръб на детето и разкъса дрехите й, без да я нарани — само леко я одраска. После използва кръвта от обезглавения труп, за да прикрие измамата, и изпита мрачно задоволство при мисълта, че майката щеше да е благодарна, че със смъртта си е успяла да спаси живота на своята дъщеря.
— Не мърдай от земята — прошепна той в ухото на детето.
Знаеше, че тя не разбира езика му, но се опита да звучи успокояващо — трябваше да й подскаже какво бе намислил. Миг по-късно, когато Дайнин и още няколко мрачни елфа се приближиха към него, единственото, което му оставаше, бе да се надява, че се е справил добре.
— Добра работа — каза развеселен първият син на До’Урден, цял треперещ от възбуда. — Много от тези елфи, годни само за храна на орките, са мъртви и нито един от нас не е ранен! И макар, че няма да спечелим нищо от тази милостива за нас съдба, Матроните на Мензоберанзан ще са доволни!
Той погледна към телата, струпани в краката на Дризт, потупа го по рамото и изрева:
— Да не са си въобразявали, че ще се измъкнат?
Вторият син на До’Урден направи всичко възможно, за да прикрие отвращението си, но Дайнин беше толкова погълнат от кръвопролитието, че едва ли щеше да го забележи.
— Не и докато си бил наоколо! — продължи Дайнин. — Две убийства за Дризт!
— Едно убийство! — възрази елф от отряда и застана до първия син.
Дризт спокойно положи ръцете си върху дръжките на ятаганите и събра цялата си смелост. Ако този приближаващ се мрачен елф е разбрал измамата, щеше да се наложи да се бие с него, за да спаси детето на мъртвата фея. Щеше да убие спътниците си, дори собствения си брат; щеше да заплати с живота си, но нямаше да им позволи да разкъсат малкото момиченце с блестящите очи. След смъртта си поне нямаше да вижда как събратята му убиват деца.