Другата Болейн

Аз мълчах, завладяна от страшната представа, че моят Хенри, когото взеха от мен, би могъл да бъде мъртъв след три месеца. Кралят не беше в стаята с мен — той се беше върнал назад в миналото, към времето, когато на години е бил малко по-голям от мен.

— Точно преди да замина на война с Франция, разбрах, че тя чака друго дете — каза той. — Пометна през октомври. Една есенна загуба. Заради нея помръкна щастието ми от победата срещу французите. Две години по-късно, през пролетта, се роди друго мъртво дете, отново момче. Още едно дете, което щеше да стане принц Хенри, само да беше живо. Но то не беше. Никое от тях не оживя.

— Имате принцеса Мери — напомних му полушепнешком.

— Тя беше следващата — каза той. — И аз помислих, че нещата се променят. Аз мислех — Бог ми е свидетел, че се надявах — но аз помислих, че е било някакъв лош късмет, болест или нещо подобно, което вече е минало. След като веднъж беше износила бебе, което оживя, значи щяха да последват и други. Но на нея й трябваха цели две години, за да забременее отново след Мери. Тогава се роди момиче, отново мъртво.

Поех си дъх, след като бях слушала познатата история със затаен дъх. Да гледам бащата, който изрежда всичките си мъртви деца, беше все едно да виждам съпругата му да ги пресмята на броеницата си, седнала на молитвения стол.

— Но аз знаех — каза Хенри, като се повдигна на възглавниците си и се обърна към мен, а на лицето му вече не беше изписана тъга, а гняв. — Знаех си, че съм плодовит и способен да правя деца. Беси Блаунт ми роди син, докато кралицата раждаше поредното си мъртво дете. Беси роди момче, докато всичко, което получих от кралицата, бяха малки мъртви телца. Защо се случи така? Защо?

Аз поклатих глава.

— Как мога да ви отговоря, сир? Един Господ знае.

— Да — каза той доволно. — Точно така. Права сте, Мери. Така е. Трябва да е това.

— Бог не би могъл да ви желае такова нещо — казах аз, подбирайки внимателно думите си. Изучавайки профила му в мрака, аз копнеех за помощта на Ана. — От всички християнски крале, вие трябва да сте най-обичан от Него.

Той се обърна и ме изгледа; очите му бяха изгубили синия си оттенък в тъмнината.

— Тогава какво може да не е наред? — попита ме той.

Усетих, че се взирам в него с отворена уста, като селянче, стъписало се пред някоя висока порта, и се чудех какво ли искаше да чуе от мен.

— Кралицата?

Той кимна.

— Бракът ми с нея е бил прокълнат — каза той лаконично. — Така трябва да е било. Прокълнат от самото си начало.

Аз понечих да отрека, но прехапах устни.

— Тя беше съпруга на брат ми — каза той. — Никога не трябваше да се женя за нея. Предупредиха ме, но аз бях млад и опърничав, повярвах й, когато тя ми се кълнеше, че той не е бил с нея.

Едва се удържах да не кажа, че кралицата не е способна да лъже. Но се сетих за всички от семейство Болейн и за нашите амбиции, и замълчах.