Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
— Вие родихте син на краля — майка ми се опитваше да ме окуражи, но аз чувствах нетърпението в гласа й. — Всяка жена на света би отрязала дясната си ръка, само да има това, което имате вие. Всяка жена би скочила бързо от леглото, за да е до краля, да се смее на шегите му, да пее песни с него и да яздят заедно.
— Къде е синът ми? — попитах аз безучастно.
Тя се поколеба за миг — изглеждаше объркана.
— Знаете къде е. В Уиндзор.
— Знаете ли кога го видях за последен път?
— Не.
— Преди два месеца. Когато се върнах от църква, него го нямаше.
Това й беше безразлично.
— Но разбира се, че ще го вземат — каза тя. — Разбира се, ние уредихме да се грижат добре за него.
— Други жени.
— Какво значение има това? — майка ми съвсем искрено недоумяваше. — За него се грижат добре и той носи името Хенри в чест на краля — тя не можа да прикрие досадата в гласа си. — А бъдещето е пред него!
— Но на мен ми липсва.
За миг тя изглеждаше така, сякаш й бях проговорила на китайски или на арабски.
— Защо?
— Липсва ми не само той, но и Катерина.
— Затова ли имате такъв навъсен вид?
— Не съм навъсена — казах аз унило. — Тъжна съм. Толкова съм тъжна, че нямам желание да правя нищо друго, освен да заровя глава във възглавницата и да плача, без да спра.
— И това е, защото детето ви липсва? — майка ми трябваше да го чуе още веднъж — за нея това беше така странно.
— А аз никога ли не съм ви липсвала? — викнах аз. — Ако не аз, то поне Ана? Взели са ни от вас като невръстни деца и са ни пратили във френския кралски двор. Тогава не ви ли беше мъчно за нас? Някой друг ни е учил да четем, да яздим понитата си и някой друг ни е вдигал от земята, когато сме падали. Никога ли не ви е минавало през ум, че желаете да видите децата си?
— Не — каза тя простичко. — Не бих могла да намеря по-добро място за вас от френския краски двор. Щях да съм лоша майка, ако ви бях оставила у дома, при себе си.
Аз се извърнах. Чувствах, че страните ми са мокри от сълзи.
— Ако можехте да видите бебето си, щяхте ли да сте щастлива? — попита майка ми.
— Да — казах аз задъхано. — О, да, майко, бих била безкрайно щастлива да го видя отново. Катерина също.
— Е, ще кажа на чичо ви — каза тя с досада. — Но това трябва да ви направи наистина щастлива: да се усмихвате, да се смеете весело, да танцувате игриво и да радвате окото. Трябва отново да си върнете краля.
— О, толкова ли се е отдалечил? — попитах аз кисело.
Майка ни не се засрами дори за миг.
— Слава Богу, Ана го е оплела в мрежите си — каза тя. — Ти си играе с него, като с кученцето на кралицата. Води го за носа.
— Защо не използвате нея тогава? — попитах аз злобно. — За какво въобще си правите труда да се занимавате с мен?
Отговорът й дойде много бързо, и ми стана ясно, че това вече е било обсъждано на семейна среща.
— Защото сте родили син на краля — отговори тя кратко. — Синът на Беси Блаунт стана херцог на Ричмънд, така че пред нашето бебе Хенри се открива светло бъдеще. Бракът ви с Кери може да се разтрогне само с едно щракване на пръсти, също така бързо може да се разтрогне и бракът му с кралицата. Ние искаме той да се ожени за вас. Използвахме Ана само за залъгалка, докато вие сте на легло. Съдбините ни обаче са във ваши ръце.
Тя млъкна за момент, сякаш очакваше да подскоча от радост. Когато аз не отвърнах нищо, тя продължи, но малко по-рязко:
— Така че ставайте и извикайте прислужницата да среши косите ви и да ви сложи някой по-стегнат корсаж, защото идвате на вечеря.
— Мога да дойда на вечерята, защото не съм болна — отговорих й мрачно. — Казват, че кървенето няма значение и вероятно е така. Мога да стоя до краля и да се смея на шегите му и да го моля да ни пее. Ала не мога да бъда истински щастлива, майко. Разбирате ли ме изобщо? Вече не мога да бъда истински щастлива. Изгубих радостта си. И никой освен мен не разбира как се чувствам и колко страшно е това.
Майка ми ме погледна решително и сурово.
— Усмихнете се — нареди ми тя.
Аз се усмихнах насила и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.
— Така е добре — каза тя. — Продължавайте в този дух и ще уредя да видите децата си.
Чичо дойде в стаята ми след вечеря. Той се огледа наоколо с известно задоволство — не знаеше какви разкошни покои са ми дали след раждането. Сега разполагах със собствена стая, която беше голяма колкото тази на самата кралица и имах четири придворни дами, които да ме придружават. Освен това имах две лични прислужници и един паж. Кралят ми беше обещал и личен музикант. Зад стаята ми беше спалнята, която делях с Ана, както и една по-малка стаичка, където можех да се оттегля, необезпокоявана от никого, и да почета. Повечето дни аз отивах там, затварях се и започвах да плача, без да ме види никой.