Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
— Дойдох тук с една молба — изрекох аз забързано, от страх да не ни прекъснат. — Бих желала да видя нашата дъщеря и нашия син, преди кралския двор да е тръгнал на път.
— Един Господ знае накъде ще поемем — каза Хенри и лицето му се изкриви недоволно. — Уолси продължава да ме убеждава…
— Ако мога да замина днес, ще успея да се върна през седмицата — сниших аз гласа си. — Така ще мога да тръгна с вас, независимо къде решите да отидем.
Той не искаше да го оставям. Усмивката угасна на лицето му. Хвърлих умолителен поглед към Джордж, подсказвайки му, че имам нужда от помощ.
— Когато се върнеш, ще ни разкажеш как е бебето! — каза Джордж. — И дали е поне толкова красиво и силно като баща си. Нима доячката не разказва как изглежда?
— Взел е златистите коси на Тюдорите — отвърнах аз бързо. — Но каквото и да ми говорят, не бих повярвала, че може да е по-хубав от баща си.
Бяхме съумели да уловим Хенри точно миг преди настроението му да се развали. Усмивката се върна на лицето му.
— Как само ме ласкаете, Мери.
— Така бих искала да се уверя лично, че се грижат добре за него, ваше величество! — казах аз.
— Добре — каза той нехайно. Очите му пробягаха към Ана. — Ще си намеря някакво занимание.
Когато видяха, че кралят гледа към тях, дамите се усмихнаха. По-смелите отметнаха глави, размърдаха рамене и започнаха да позират като обучени коне, когато бъдат изведени на манежа. Само Ана го погледна, а след това отмести поглед, сякаш безразлична към вниманието му. Загледа се встрани и се усмихна на Франсис, а начина, по който извърна глава към него беше така красноречив, както би било прошепнато от друга жена обещание. Франсис веднага отиде при нея, взе ръката й и я поднесе към устните си за целувка.
Видях как лицето на краля притъмня и мислено се зачудих на безразсъдството на Ана. Кралят уви кърпата около врата си и отвори вратата на корта. Отведнъж всички дами, макар и изненадани, станаха на крака и се поклониха. Ана се огледа наоколо, измъкна лениво ръката си изпод ласките на сър Франсис, и също направи реверанс.
— Видяхте ли изобщо нещо от играта ми? — попита рязко кралят.
Ана се изправи и се засмя в лицето му, сякаш неговото недоволство нямаше ни най-малко значение.
— Гледах поне половината — каза тя нехайно.
Лицето му помръкна.
— Поне половината, така ли, мадам?
— Защо ми е да гледам противника ви, ваше величество, когато самият вие сте на корта?
Последва миг на мълчание, тогава той избухна в смях, и дворът веднага се разсмя с него, сякаш допреди секунда не бяха слушали дръзките й слова със затаен дъх. Ана го дари с ослепителната си, предизвикателна усмивка.
— Тогава нищо не сте разбрали от играта — каза Хенри. — След като сте гледали само половината от нея.
— Аз видях само слънцето, но не и сянката — парира тя веднага. — Видях всичко онова, което принадлежи на деня, но не и на нощта.
— Искате да кажете, че аз съм самото слънце? — попита той.
Тя му се усмихна.
— При това ослепително — прошепна тя най-ласкавите си думи. — Ослепително.
— Наричате ме ослепителен? — попита я той.
Тя отвори широко очи, сякаш учудена от недоразумението.
— Слънцето, ваше величество. Слънцето днес е ослепително.
Хевър приличаше на сив остров с кулички посред зеленеещата шир на Кент. Яхнали конете си, ние влязохме в парка през източната порта, която бяха оставили небрежно отворена; слънцето грееше в гърба ни, когато се отправихме към замъка. Златистите слънчеви лъчи огряваха разместените червени керемиди по покрива, а сивите стени се отразяваха в рова и на човек му се струваше, че замъците са всъщност два — единият сякаш плуваше над другия, като в приказен сън за моя дом. Във водата плаваха два лебеда, които докосваха човки, а шиите им се извиваха във формата на сърце. С огледалните си образи те ставаха четири, а отразеният замък трепкаше във водата около тях.
— Красота — каза Джордж лаконично. — На човек му се дощява никога да не напуска това място.
Заобиколихме рова, който опасваше замъка, и минахме по солидния дървен мост там, където пътят прекосяваше реката. Откъм тръстиката долетя крясък на бекасина, раздра въздуха и накара уморения ми кон да трепне. Ливадите от двете страни на реката бяха окосени и омайният аромат на прясно сено изпълваше вечерния въздух. Чу се глъчка и няколко от татковите слуги, облечени в ливреи, се показаха от стаята на пазачите и се наредиха на подвижния мост, заслонявайки с длани очите си от слънцето.
— Това са младият господар и лейди Кери — възкликна един от войниците. Едно от момчетата побягна обратно към двора да занесе новината, ние забавихме ход, камбаната заби, пазачите притичаха откъм стаичката си и слугите се струпаха във вътрешния двор.