Ангел с часовников механизъм

Когато пристигнаха в Института, завариха Софи и Агата да ги чакат с фенери в ръка. Теса се препъна от умора, докато слизаше от каретата, и бе изненадана и благодарна, когато Софи се притече да й помогне. Шарлот и Хенри на практика носеха Натаниъл. Зад тях каретата с Уил и Джем изтрополи, докато минаваше през портите. Гласът на Томас проехтя в студената нощ, когато извика за поздрав.

Теса не се изненада, когато не видя никъде Джесамин.

Настаниха Натаниъл в спалня, не много различна от нейната. Имаше същите тъмни дървени мебели, същото огромно легло, същият гардероб. Докато Шарлот и Агата настаняваха Натаниъл в леглото, Теса се отпусна в стола до него. Бе премаляла от умора и тревога. Около нея се чуваха тихи гласове. Долови Шарлот да споменава Мълчаливите братя и Хенри да отговаря нещо за огнени съобщения или вестоносци — не бе съвсем сигурна. По едно време Софи се появи и я накара да изпие нещо горещо и сладко, което постепенно я съживи. Скоро беше в състояние да се изправи и да се огледа наоколо. С изненада откри, че е сама с брат си. Всички останали бяха излезли.

Тя погледна към Натаниъл, който лежеше като мъртвец. Лицето му бе насинено, а сплъстената му коса бе разстлана върху възглавницата. Теса с болка се замисли за спретнатия брат от спомените си. Светлата му коса винаги бе внимателно сресана. Този Натаниъл не напомняше с нищо на младежа, свирукайки си танцувал със сестра си в дневната, щастлив от самото усещане, че е жив.

Тя се приведе напред, за да огледа внимателно лицето му и с крайчеца на окото си долови движение. Тя рязко обърна глава и разбра, че е видяла отражението си. В роклята на Камила приличаше на дете, което си играе. Бе твърде слаба за тази натруфена рокля. Бе като дете. Глупаво дете. Не бе изненада, че Уил…

— Теси — гласът на Натаниъл, слаб и треперещ, веднага я откъсна от мислите за Уил, — не ме оставяй, Теси. Мисля… че съм болен.

— Нат — тя покри ръката му със своята, облечена в ръкавица, — всичко е наред. Всичко ще е наред. Те извикаха лечители…

— Кои са те? — попита той и тихо заплака. — Къде сме? Не познавам това място.

— Това е Институтът. Тук ще си в безопасност.

Натаниъл премигна. Под очите му имаше тъмни, почти черни кръгове. Устните му бяха изцапани с нещо, което приличаше на засъхнала кръв. Очите му шареха наляво-надясно, без да спират върху нищо.