Ангел с часовников механизъм

Теса премигна.

— Имаш предвид…

— Забравям, че не знаеш много неща — рече Уил. — Помниш ли, че по-рано тази вечер ухапах Де Куинси? Е, ами глътнах малко от кръвта му. Не много, но не е и нужно.

— За какво?

— За да вампирясаш.

Теса почти изпусна кофата.

— Ти вампирясваш?

Уил се ухили и се завъртя на една страна.

— Не се тревожи излишно. Трябва да минат дни, преди трансформацията да се случи и дори тогава най-напред трябва да умра, за да се прояви. Кръвта обаче ще направи вампирите неотразими за мен. Ще се въртя около тях с надеждата да стана такъв. Ще бъда като човешките им ратаи.

— А светената вода…

— Има обратен ефект на този на кръвта. Трябва да продължа да я пия. От нея, разбира се, ми става лошо. Кашлям кръв.

— Мили Боже — Теса му подаде кофата с гримаса, — значи е по-добре да ти я дам.

— Предполагам — Уил се изправи и протегна ръце, за да я вземе от нея. Той направи физиономия като гледаше съдържанието й, след което я надигна и опря ръба до устните си. След няколко глътки отново направи гримаса и безцеремонно изля остатъка върху себе си. След това метна кофата настрана.

— Помага ли, като се поливаш с нея? — попита Теса с искрено удивление.

Уил нададе сподавен звук, който можеше да е само смях.

— Какви въпроси задаваш само… — поклати глава и капчици вода полетяха от косата му към дрехите на Теса. Водата се бе просмукала в бялата му риза, правейки я прозрачна. Начинът, по който тя прилепваше по тялото му и очертаваше линиите му — релефните мускули, гръдния кош, руните, които блестяха черни върху кожата му — всичко това накара Теса да помисли за тънък лист хартия, поставен върху медна руна, върху който рисуваш с въглен, за да прекопираш формата. Тя преглътна. Тежко.

— От кръвта получавам треска, кожата ми гори — каза Уил. — Не мога да се охладя. Но да, водата помага.

Теса просто го гледаше. Когато бе дошъл в стаята й в Къщата на мрака, бе помислила, че е най-красивото момче, което някога е виждала, но чак сега, докато го гледаше, разбра, че никога досега не е поглеждала към момче по начин, който да я кара да се изчервява, който да ускорява дишането й. Повече от всичко на света искаше да го докосне, да види дали мускулестите му ръце са толкова здрави, колкото изглеждат, да разбере дали дланите му са груби. Да отпусне буза върху неговата, да усети миглите му по кожата си. Тези дълги мигли.

— Уил — каза тя, а гласът й прозвуча неестествено в собствените й уши, — Уил, искам да те попитам…

Той я погледна. Водата слепваше миглите му в едно, така че приличаха на звездички.

— Какво?

— Държиш се все едно не ти пука за нищо — каза тя с въздишка. Чувстваше се все едно е бягала по нанагорнището на хълм, след което е минала от другата му страна, тръгвайки надолу и не може да спре. Гравитацията я водеше накъдето трябва. — Но всеки го е грижа за нещо. Нали?

— Мислиш ли? — меко попита Уил. Когато тя не отговори, той се облегна на ръцете си, привел се напред.