Ангел с часовников механизъм

Както винаги, Уил не му обърна внимание.

— Гейбриъл Лайтууд не е голяма заплаха.

— Забрави го, тогава. Има ли някаква причина, поради която постоянно хапеш вампирите?

Уил докосна засъхналата кръв по китките си и се ухили.

— Винаги ги изненадва.

— Разбира се. Те знаят какво става, когато някой пие от кръвта им. Вероятно очакват повече разум от твоя страна.

— Което им изиграва лоша шега, трябва да отбележа.

— И на теб може да ти изиграе лоша шега — Джем погледна Уил замислено. Той бе единственият, който никога не му се ядосваше. Каквото и да стореше Уил, най-силната реакция на Джем бе леко раздразнение.

— Какво стана? Чакахме сигнала…

— Проклетият Фосфор не проработи. Вместо да светне, запали завесите.

Джем се задави.

Уил го изгледа.

— Не е смешно. Нямах представа дали ще се появите или не.

— Наистина ли смяташе, че няма да дойдем, след като цялото място пламна като факла? — попита Джем спокойно. — Като нищо можеха да ви пекат на скара.

— А тази идиотка Теса, вместо да хукне да бяга с Магнус…

— Брат й бе окован на стола в стаята — напомни му Джем, — не знам дали аз самият бих избягал.

— Виждам, че упорито не желаеш да видиш гледната ми точка.

— Ако тя е, че в стаята има хубаво момиче, което те е разсейвало, я виждам доста ясно.

— Мислиш, че е хубава? — изненада се Уил. Джем рядко говореше на тази тема.

— Да. Ти също.

— Не съм забелязал. Честно!

— Да бе. Забеляза и още как. Даже аз забелязах как ти забеляза — усмихна се Джем.

Въпреки напрежението от битката, тази вечер той изглеждаше здрав. Бузите му имаха цвят, а очите му бяха тъмно сребърни, спокойни. Когато пристъпите на болестта бяха най-силни, цветът напускаше дори очите му и ги оставяше ужасно бледи, почти бели, а зениците в центъра изглеждаха като черни петна пепел върху сняг. Тогава получаваше пристъп. Уил бе удържал Джем към леглото, докато бе буйствал и крещял на непознат език, подбелил очи. Всеки път, когато това се случеше, Уил си мислеше, че това е краят, че този път Джем наистина ще умре. Понякога се чудеше какво ще прави след това, но не можеше да си го представи, точно както не можеше да погледне назад и да си спомни живота, преди идването си в Института. Никоя от двете мисли не се задържаше за дълго в ума му.

Но понякога, като сега, когато погледнеше към Джем, без да вижда и следа от болестта, се чудеше какъв би бил светът, в който Джем не беше смъртно болен. Не можеше да понесе да мисли и за това. В него имаше тъмно петно, от което идваше страхът, нашепващ му мрачни слова, които можеха да бъдат заглушени само с гняв, риск и болка.

— Уил — гласът на Джем прекъсна неприятните мисли на Уил, — чу ли поне една дума от това, което казах през последните пет минути?