Издирваният

Пясъчната краун виктория продължаваше да се движи, защото я беше оставил на скорост. Той я задмина и ѝ препречи пътя. Предната ѝ броня влезе в леко съприкосновение със задния му калник. Той подаде газ, отлепи се от нея и се насочи към процепа между бара и съседната сграда. За миг погледна наляво и забеляза русолявия, който енергично куцукаше в обратна посока. Вероятно към колата си. В следващия миг забрави за него и насочи вниманието си напред. Прекоси предния паркинг, изскочи на пътя и веднага се шмугна между двете сгради от другата страна.

Едва тогава намали и насочи колата към следващото празно пространство на юг, откъдето можеше да вижда едновременно мотела и закусвалнята.

Соренсън още я нямаше.

Пред закусвалнята всичко беше спокойно.

Синята краун виктория беше на мястото си. Изглеждаше изоставена. Никой не тичаше към нея. Вратата на закусвалнята беше плътно затворена. През прозорците не се забелязваше движение.

Ричър изчака цяла минута, за да се увери, че онзи от Държавния департамент все пак не е разговарял с двамата агенти в закусвалнята.

Това му позволи да насочи вниманието си към мотела. Три минути по-късно една врата се отвори и Соренсън излезе навън. Беше облечена в предишния си костюм с панталон, но с новата блуза под него. Беше пъхнала старата в торбичката от новата, очевидно за да я изпере у дома. Различен подход. Защото имаше дом.

Тя се изправи на пътеката пред вратата и се огледа наляво, после надясно. С високо вдигната глава, като жена, която чака такси на градски тротоар. После се обърна и тръгна на север, по посока на бара, зад който доскоро беше паркирана патрулката на Гудман. Той стисна кормилото, промъкна се през процепа и колелата захрущяха по чакъла на паркинга. Прекоси пътя, заобиколи и спря на метър от нея. Тя се наведе да го погледне, след това спокойно зае мястото си на съседната седалка. Сякаш всеки ден от живота си бяха упражнявали подобна маневра.

— Трябва да изчезвам — промърмори той. — Имах малък проблем с твоя мистър Лестър от Държавния департамент.

— Лестър не е мой — отвърна тя.

В следващата секунда Ричър осъзна, че проблемите му са далеч по-сериозни, отколкото беше предполагал.

Доусън и Мичъл изскочиха от вратата на закусвалнята и се понесоха към паркинга. И двамата притискаха телефони към ушите си. Свободните им ръце напрегнато се размахваха, разтворените им сака се вееха. Лестър все пак се беше свързал с тях. Но не пряко, а по един много заобиколен начин. Вероятно бе разговарял със своите хора във Фоги Ботъм. Изреченият на висок глас въпрос: „Ти си онзи, когото издирваме, нали?“, и последвалото рязко прекъсване на разговора бяха накарали някой умник да се замисли. Същият този умник незабавно се бе свързал с Хувър Билдинг, от Хувър Билдинг се бяха обадили в Канзас Сити, а от Канзас Сити бяха потърсили Доусън и Мичъл на мобилните им телефони. В момента най-вероятно все още им обясняваха как онзи, когото издирвате, сритва задника на Лестър на около двайсет метра от вас.