Издирваният
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #17
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Издирваният». Краткое содержание книги:
Престъплението е извършено близо до мястото, откъдето започва това необикновено пътуване. Ричър не подозира, че е в открадната кола със заложница. А двамата мъже не подозират, че са качили на автостоп най-неподходящия човек.
Бившият военен полицай и друг път е попадал в центъра на сложни конспирации. Но този път той не знае кои са добрите и кои лошите. Никой не казва истината – нито похитителите, нито заложницата. Нищо не е такова, каквото изглежда. А полицията вече издирва огромен мъж със счупен нос.
Джеймс Бонд, Мръсния Хари и Джейсън Борн не биха пожелали Ричър за противник.
Read more:
— Тъжно, но факт, сър.
— Предполагам, че в резултат на въпросния доклад агент Соренсън е потеглила директно към вас.
— Много добре — отвърна Ричър. — С радост ще ѝ помогна с каквото мога.
Устата му се разкриви в опит да преглътне слюнката, която се беше събрала около кутрето.
— Добре ли сте, шерифе? — попита Пери.
— Уморен съм — отвърна Ричър. — Аз съм възрастен човек и вече второ денонощие не съм мигнал.
— Днес не сте виждали агент Соренсън, така ли?
— Все още не, но я очаквам.
— Не е толкова просто, шерифе. Подозирам, че се е отклонила от пътя си заради един заподозрян, когото трябваше да докара в централата. Предполагам, че въпросният заподозрян е успял по някакъв начин да я обезоръжи и в момента я държи като заложница.
— Разбирам какво имате предвид, сър. Ситуацията наистина е сложна. Но вие не се нуждаете от разрешението ми, за да започнете да я издирвате. Имате пълното право да се грижите за своите служители и винаги сте добре дошли тук.
— Нямам достатъчно хора — отсече Пери. — Не можем да бъдем едновременно навсякъде. По тази причина ви моля да бъдете моите очи и уши в района, разбира се, с помощта на вашите хора. Ще го направите ли?
— Какво по-точно?
— Да ме уведомите незабавно, ако видите агент Соренсън или колата ѝ. И ако е възможно, да арестувате спътника ѝ.
— Описание?
— Едър мъж със счупен нос.
— Опасен ли е?
— Изключително опасен. Не се излагайте на ненужни рискове.
— Искате да кажете първо да стрелям, а след това да задавам въпроси?
— При създалите се обстоятелства това би бил един изключително сигурен метод на работа.
— Добре, мистър Пери, разбрах. Спокойно можете да зачеркнете окръга ми от списъка на проблемните си зони. Ако този мъж се появи тук, със сигурност ще бъде неутрализиран.
— Благодаря, шерифе. Високо ценя вашата готовност за сътрудничество.
— Тук сме, за да служим, сър — отвърна Ричър, измъкна кутрето от устата си и натисна червения бутон.
Соренсън мълчеше.
— Какво? — косо я изгледа Ричър. — Мисля, че се получи добре. Сега разполагаме с целия окръг. Можем да кръстосваме из него както си пожелаем.
— Ами ако се наложи да го напуснем? Нима не разбираш, че си обявен за издирване? Този човек иска да те смаже.
— Много хора са опитвали преди него — отвърна Ричър. — Но аз все още съм тук, а тях ги няма.
Километър и половина по-късно Соренсън набра един от джиесемите на криминолозите, но насреща не вдигнаха и тя се принуди да остави съобщение. Ричър го прие като добър знак, защото това най-вероятно означаваше, че хората ѝ работят напрегнато над масата за аутопсии в някоя морга. Не им завиждаше. Беше присъствал на много аутопсии като всяко ченге. Те бяха един съществен ритуал, който имаше пряко отношение към веригата веществени доказателства. Най-зле бяха полуразложените трупове на удавници, но силно обгорелите тела се класираха веднага след тях. Обработката им наподобяваше рязане на препечено овнешко.
Той спря на три километра преди главното кръстовище. Не искаше да го виждат зад волана на колата на мъртвия шериф. Не само местните хора, но най-вече Пулър или някой друг от полицаите. Не искаше противоречия, не искаше оживен радиообмен. Поне засега. В момента анонимността беше най-добрият му приятел. Отби по един черен път с дълбоки коловози, вероятно издълбани от трактори. Остави двигателя да работи заради отоплението. Разполагаше с около половин резервоар бензин. Гледаше напред към далечния хоризонт отвъд замръзналата угар. Шест месеца по-късно колата щеше да е изцяло скрита от буйната зеленина, насред десетки хиляди тонове реколта.
— Какво мислиш? — попита Соренсън.
— В момента ли?
— Не, за аутопсията на Делфуенсо.
— Очаквам кратък отговор. Да или не.
— Ще обясниш ли?
— Не — поклати глава той. — После може да ми стане неудобно.
— Лесно ли ти става неудобно?
— По-скоро се чувствам глупаво, когато съм направил някоя велика прогноза, а впоследствие тя се оказва погрешна.
— Често ли ти се случва?
— По-често, отколкото би ми се искало. Имаш ли деца?
— Не.
— Но искала ли си?
— Не съм сигурна. Ти?
— Твърдо не. А ти лесно ли се притесняваш?
— Не. Особено по служебни въпроси. Случвало ми се е, но в личен план. В момента например се притеснявам, че не мога да взема душ и да се преоблека. Не съм сваляла тази блуза от вчера сутринта.
— Моите дрехи ги нося минимум три дни — каза Ричър. — Но в момента съм добре, защото с този нос съм напълно лишен от обоняние.
Тя се усмихна.
— Можеш да си купиш нови дрехи — изтъкна Ричър. — Можеш да вземеш душ в дома на Делфуенсо. Общината е наша.