Издирваният

Изглеждаше доста добре.

— Твоите приятелчета от Канзас Сити са в закусвалнята — докладва той.

— Не са ми приятелчета.

— Криминолозите още ли не са се обадили?

— Не.

— Защо се бавят?

— Предполагам, че процедурите са доста сложни.

— Надявам се, че са достатъчно добри.

— За какво?

— За да ми кажат това, което искам да зная.

— Зависи какво искаш да знаеш — подхвърли тя.

— Ще те чакам в колата — каза той. — Намира се през две сгради, на гърба на неработещ бар.

— Добре.

Прозорчето се затвори и резето щракна. Сешоарът отново забръмча. Ричър се обърна и тръгна на север покрай празните контейнери за смет, купчина разкъсани матраци и някакъв полуизгнил кашон, който според надписите си беше съдържал две хиляди чаши за еднократна употреба. Той прекоси ничията земя и отмина следващата сграда, която приличаше на още един бар. Прескочи празна бутилка от безименно шампанско.

И се закова на място.

Колата на Гудман беше на трийсет метра по-нататък. Зад бара, точно където я беше оставил. Но плътно зад нея беше спряла още една кола със задницата към нея. Пясъчна краун виктория. Със сигурност служебна, но не на ФБР. Беше доста по-различна от колата на Соренсън и тази на Доусън и Мичъл. Антените на багажника бяха други, а номерът беше правителствен. Двигателят ѝ работеше. Това беше видно от облачетата пара, излитащи през ауспусите.

Патрулката на Гудман беше блокирана.

Ричър нямаше как да разбере дали това е нарочно или случайно.

Зад кормилото седеше мъж. Ричър виждаше само тила му. Косата му беше пясъчна на цвят, точно като колата. Беше облечен с пуловер и говореше по телефона.

Пуловерът означаваше отсъствие на кобур под мишницата. А отсъствието на кобур под мишницата означаваше липса на пистолет. Това на свой ред показваше, че човекът не е цивилен полицай или някакъв друг оперативен служител. Със сигурност не беше служител на СБН, НСР, АВР или някоя друга от многобройните трибуквени агенции.

В крайна сметка пуловерът означаваше, че този човек не представлява заплаха.

Вероятно беше някакъв бюрократ.

„Човекът си личи по облеклото“, както се казва в „Хамлет“.

Ричър се приближи, спря до шофьорската врата и почука на стъклото. Мъжът стреснато извърна глава и погледна навън с воднистосините си очи. После объркано потърси бутона за сваляне на стъклото.

— Измести колата си, приятел — рече Ричър. — Блокирал си моята.

Мъжът свали телефона от ухото си и попита:

— Кой сте вие?

— Шерифът.

— Не, не сте. Снощи се срещнах с шерифа. Между другото, той е починал рано сутринта. Така се говори.

— Аз съм новият шериф — невъзмутимо се представи Ричър. — Получих повишение.