Ковачница на мрак

Вренек нямаше да има нищо против. Майка му нямаше да има нищо против. А дядо му, който го отпращаше, може би даже щеше да е доволен, че го вижда за последен път. Не беше сигурен всъщност къде отива, знаеше само, че е далече, място, където щяха да го учат на разни неща и да го направят голям. Изгледа Вренек накриво и се опита да си представи, че е пораснал колкото конярчето, намерил е годината, в която нещастие идва в живота на всяко момче, и усеща как и неговото лице придобива това сърдито, безпомощно изражение. А след още десет години лицето му щеше да намери нова нагласа, като тъгата на майка му.

Стотици години след това вече се виждаше с лицето на дядо си, с онова изражение, което винаги му напомняше за ястреб, оглеждащ полска мишка, притисната в земята от ноктите му. Това бе пътят на зрелостта, предполагаше той, а дядо му го пращаше да се учи как да живее с това, с което трябва да живее всеки, стъпките на израстването, всички лица, които трябваше да намери в своето.

Тропот по пътя го накара да стане и той погледна на изток и видя отряд конници и две каруци. Каруците бяха натоварени с овчи и кози кожи от подбраните за клане животни от стадата извън Ейбара Делак. Караха ги някъде на юг. Това трябваше да е ескортът му.

— Те са — проговори зад него Вренек.

Орфантал кимна. Надви подтика да хване Вренек за ръка, понеже знаеше, че момчето ще се подсмихне презрително и ще го избута. Когато бе напуснал голямата къща тази сутрин, единственото докосване на дядо му беше с кокалестата ръка по гърба му, с която го бутна напред, под опеката на Вренек.

— Можеш да си вървиш — каза Орфантал, щом конярчето заобиколи и застана до него.

Но Вренек поклати глава.

— Трябва да се уверя, че си на коня и че сандъкът е натоварен както трябва. И че знаят къде да те оставят.

— Но дядо не уреди ли всичко това?

— Да. Но все пак трябва да съм сигурен.

— Добре.

Макар че нямаше да го каже, беше доволен, че Вренек остана. Не познаваше никого от войниците в края на краищата. Изглеждаха прашни и в лошо настроение, когато стигнаха до тях и спряха, и навъсените им погледи се впериха в Орфантал.

Един махна към сандъка и друг конник, стар и с нашарено с белези лице, слезе да го вземе. Явно беше очаквал нещо много по-тежко, защото когато се наведе да го вдигне, за малко щеше да падне по задник, след като се изправи. Погледна озадачено Орфантал, после отнесе сандъка до първата каруца, а коларят го взе и го сложи зад капрата.

Гласът на Вренек прозвуча странно плахо: