Портата на дявола

Вашингтон, окръг Колумбия, 27 юни

Кърт Остин излезе от асансьора на единайсетия етаж в сградата на НАМПД на брега на река Потомак във Вашингтон. Вървеше бавно, целият беше натъртен, егото му бе пострадало от измамата, която ги бе отвела до онази скала.

Личеше, че го боли. Лицето и ръцете му се белеха от раните от солената вода и осемчасовото чакане под изгарящото слънце, докато дойде спасителният екип. Ребрата го боляха от удара с тръбата, боляха го скулата и носа, устните му бяха покрити със струпеи на местата, където Андрас и хората му го бяха удряли.

Към това трябваше да се добави и обидата, която изпита, докато седеше с часове в малката конферентна зала на „Арго” и заедно с Джо и капитан Хейнс отговаряше на въпросите на испанските и португалските власти. А след това последва четиринайсетчасово пътуване със самолет от Санта Мария до Лисабон, а оттам до Вашингтон.

Поне можеха да ги настанят в бизнес класа.

Сега, докато се бореше с умората от пътуването, с изтощението и с наранената си гордост, Кърт вървеше към друга конферентна зала, където той и Джо щяха да обсъдят с Дърк Пит и членове на Американския флот и Агенцията за национална сигурност всичко онова, което вече бяха обяснили поне десетина пъти. Междувременно следите на Андрас, ако изобщо бе оставил такива, избледняваха все повече.

Кърт наближи края на коридора и въпреки болката и умората намери причина да се усмихне и да продължи да върви. Защото до вратата на залата стоеше Гамей Траут. Обезпокои го обаче фактът, че е сама.

Прегърнаха се и той усети, че голяма доза от увереността ѝ е изчезнала.

– Не ми изглеждаш добре, Кърт. Как си?

– Не съм бил по-добре. Тя се усмихна.

– Как е Пол? – попита той.

– Още е в безсъзнание – успя да промълви тя.

– Съжалявам!

– Мозъчната му активност се подобрява, скенерът не показа никакви увреждания, но аз се страхувам, Кърт...

– Ще се върне! – каза той убедено. – Все пак виж кой го очаква.

Тя се опита да се усмихне, после хвана дръжката на вратата и я натисна.

Кърт я последва и седна до нея. Джо дойде след миг и се настани от другата ѝ страна. Дърк Пит, Хирам Яйгър и няколко висши офицери от флота също заеха местата си. На челото на масата седеше костюмар от Агенцията за национална сигурност.

Дърк Пит стана и започна да обяснява:

– Знам, че вече преживяхте доста, но сте тук, защото ситуацията се влошава все повече. – Той махна към мъжа с костюма. – Това е Камерън Бринкс от АНС. Той и контраадмирал Франсуърт са част от екипа, който трябва да отговори на онова, което смятаме за най-голямата заплаха за международния мир.

Камерън Бринкс се изправи.

– Трябва да благодарим на хората ви, задето откриха и насочиха вниманието ни към тази опасност. Също като вас, и ние вярваме, че добре финансирана или дори подкрепяна от държава групировка е създала оръжие с невъобразима мощност, което използва насочена енергия. Ако анализите на данните са правилни, това оръжие може да наруши социо-военния баланс в съвременния свят.

Кърт не беше съвсем сигурен какво означава „социо-военен баланс”, но му звучеше като измислен от политиците термин, а предположи, че Бринкс е повече политик, отколкото човек на действието. Това означаваше, че ги чака дълга реч. Страхотно.

Бринкс продължи: