Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
Прекарах десет минути в опити да премина. Ако затичах към нея, тя ме отхвърляше. Ако се опитах да притисна бавно напред, тя просто не поддаваше, сякаш наистина имаше стена, която не можех да видя.
- Опитай с кръв! - предложи Дани.
Погледнах я.
- Защо?
Тя сви рамене.
- Понякога, когато Ро иска свирепо, гадно моджо, използва кръв. В някои от защитите, които постави около килията ти, имаше от моята кръв. Мисля, че след като можеш да преминеш през повечето, твоята кръв може да направи нещо. Ако не, опитай с моята.
- Какво да правя с нея?
- Не знам. Капни на защитите!
След миг обмисляне, реших, че няма да навреди. (Щеше да дойде ден, когато да открия, че греша за това. Да добавиш кръв към някои защити, е още по-лошо, отколкото да хвърляш бензин в огън, а в някои случаи ги превръща в живи пазители. Приемете го от мен! Никога не капете безразборно кръвта си върху защити от неизвестен произход!) Бръкнах в ботуша за джобното ножче.
- Стой назад, в случай че нещата тръгнат зле! - казах на Дани. Протегнах напред ръка с дланта нагоре, възможно най-близо до защитната бариера, без да бъда отхвърлена, и срязах плитко. Ох! Потече кръв.
Обърнах ръката си, за да капне на пода.
Нищо не покапа. Обърнах обратно ръка. Нямаше рана.
Срязах дланта си отново, този път по-дълбоко.
- Ох! - потече кръв. Обърнах длан. Нищо не покапа. Намръщих се. Разтърсих я. Стиснах юмрук.
- К'во правиш, Мак?
- Чакай малко! - отново обърнах ръка. Нямаше срязано.
Стиснах зъби, обърнах длан към пода, задържах я и срязах бързо, силно и дълбоко. Покапа кръв. Браво на мен! Спря. Срязах отново, по-дълбоко. Покапа отново и тънко ручейче потече по ръба на символите.
Рисунките засъскаха, потрепериха на каменния под и запушиха, преди да се разядат там, където кръвта ми ги беше докоснала.
Успях да пресека бариерата, въпреки че не беше лесно.
- Хайде, Дани! - още не бяхме преминали през бурята. Усещах, че предстои още.
По-лоши неща.
Нямаше отговор.
Обърнах се. Зад мен имаше каменна стена.
- Дани? - повиках. - Дани, чуваш ли ме?
Нямаш позволение да си тук. Не си една от нас.
Отново се обърнах бързо. В коридора стоеше жена, която блокираше пътя ми. Беше руса, красива, с ледени очи.
- Коя си ти? - попитах.
Напусни сега или ще изтърпиш нашия гняв!
Пристъпих напред и мигновено изпитах мъчителна болка. Залитнах назад.
- Искам да вляза в библиотеката. Просто търся отговори.
Нямаш позволение да си тук. Ти не си една от нас.
- Чух те първия път. Просто искам да огледам.
Напусни сега или ще изтърпиш нашия гняв!
Опитах се да говоря с нея и скоро разбрах, че въпреки смазващата болка, която ме поваляше всеки път, когато се опитах да пристъпя напред, жената не беше нищо повече от мистичния еквивалент на записано съобщение.
Независимо какво казвах, тя повтаряше същите две неща отново и отново. Независимо колко пъти се опитвах да мина напред, болката ме връщаше обратно.
За мен нямаше никакво съмнение, че тези непробиваеми защити пазят безценни тайни. Трябваше да премина.
Имах други инструменти на свое разположение. Отворих уста и освободих името на В'лане.
Той пристигна, преди дори да съм свършила да говоря. За части от секундата се усмихваше.
После се преви надве от болка. Златната му глава се отметна назад.
Той всъщност изсъска към мен като животно.
И изчезна.
Зяпнах.
Погледнах отново към жената.
Нямаш позволение да си тук. Ти не си една от нас.
За момента не виждах път напред. Нямах плът от Ънсийли в себе си, за да се опитам да ям и да видя дали ще придобия имунитет към болката, достатъчно за да продължа. Но пък след като видях какво се случи с В'лане, не бях сигурна дали ако имам Фае във вените, би помогнало временно, или би попречило.
Не бях съвсем изненадана да открия, че каменната стена зад мен беше илюзия.
И все пак болеше адски при опита да си проправя път през нея.
Двайсет и две
ЛГ дойде да ме види вчера - казах, докато влизах през предната врата на „Книги и дреболии Бароне“. Външното осветление на красиво реставрираната сграда беше настроено на слаба степен и къпеше улицата и сводестия вход в мека кехлибарена светлина. Вътрешните светлини също бяха толкова слаби. Изглежда Баронс вече не смяташе Сенките за голяма заплаха.