Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
— Всъщност — продължи старият елф с усмивка, — макар че го прикрива, той е сигурен, че ще се провалиш, ако се опиташ. Тези елфи са наистина прекалено арогантни и се смятат за висша раса.
— Ние никога не сме се държали така — посочи Агларана.
— Вярно е, ваше величество. Но не мога да кажа същото за моределите.
Томас кимна, а кралицата каза:
— Трябва да призная, че си прав.
— Моределите са били раболепни домашни роби, принудени да създадат по заповед на своите господари и за тяхна прослава Сар-Саргот и неговия двойник Сар-Исбандия — припомни им Акайлия.
Томас поклати глава.
— Да не би да намекваш, че сме срещнали раса на елдари с амбицията на моредели?
— Не съвсем — отвърна Акайлия. — Би било твърде просто. Тези елфи, тези Звездни елфи, са всъщност нещо много по-опасно. От думите на Гуламендис останах с впечатлението, че той е нещо като техен представител. Те са по-едри от нас и мисля, че ни надминават по физическа сила. — Усмихна се и кимна на Томас. — С ваше изключение, милорд.
Томас също кимна, но по изражението му личеше, че не смята забележката за важна. Въпреки магичната си сила той беше лишен от суета. Беше преживял и причинил твърде много страдания, за да се смята за нещо повече от късметлия. А фактът, че някои от тези, които бяха пострадали от него, му бяха простили, го бе направил истински скромен.
— Има и още — продължи Акайлия. — Неговата магия е… тъмна.
— Така ли? — попита кралицата.
— Не съм го виждал да използва заклинания, но го долових в него. Той задава въпроси. Проницателен е, надарен с остър ум, но има нещо, което ме безпокои.
— Мен също — призна Томас. — Той вещае опасност.
Кралицата и Акайлия погледнаха бойния вожд. Томас продължи:
— Не мисля, че опасността е стаена в него, но има нещо, което крие, нещо, което може да бъде опасно.
— Той е странен — съгласи се кралицата. — Някак си не усещам родствена връзка с него.
Акайлия кимна и каза замислено:
— Таределите са се променили прекалено много за времето, докато са живели сред звездите. Той нарече нашите дървета „звезди“. Когато не е с Тъкачите на заклинания, се скита из гората, докосва стеблата и се държи така, сякаш ги смята за живи.
— Може би и ние сме странни за него, както той за нас — рече Агларана. — Смятаме, че не сме се променили от времето на Войните на хаоса, но това вероятно не е истина. — И погледна мъжа си, защото знаеше, че Томас има спомени от онези дни.
— Вие сте по-силни, по-благородни и по-единни със света около вас. — Той извърна очи към гората под тях. — И по-извисени. Таределите също са претърпели развитие, но в друга насока.
— Той говореше за градове — каза Акайлия. — Големи градове от камък и стъкло, с дебели стени и високи зидани кули. Елфически градове.
— Звучи странно за моите уши — промърмори Агларана.
— Той крие разни неща — продължи Акайлия. — Но освен това казва други, които предполага, че вече знаем, например че техните Тъкачи на заклинания работят с камък, скала и кал, тъй както нашите умеят да налагат магията си върху гората, а други командват огъня, водата и въздуха.
— Елементалисти — каза Томас. — Сега си спомних. Когато били завладени от лудостта на Дракен-Корин и построили първия си град в Сар-Саргот, валхеру дарили тази магия на избраници сред техните строители. — Обърна се и видя, че кралицата и Акайлия го гледат внимателно. На устните му затрептя усмивка. — Нали не мислите, че валхеру биха си изцапали ръцете, като помагат да се построи цял един град?
— А какво е станало с тези, които са построили Сар-Исбандия? — попита Акайлия.
Томас сви рамене.
— Тези, които останали там и които станали моредели, изгубили уменията си. Магьосниците им никога не са се отличавали с особена сила, нито са били заплаха за нас. — Пое си дъх и продължи: — Което ми говори, че таределите може да са повече моредели, отколкото едели.
— Ние сме едели — посочи Агларана.
Акайлия склони глава в жест, който двамата разчетоха като „ще ми се да беше така“.
— Би било чудесно — заяви Томас, — ако всички племена на еделите бяха обединени. — Погледна към съпругата си. — За всеки моредел, който намери пътя към нас и който се върна тук, изоставяйки Тъмния път, сме избили поне десетина. В природата им е да търсят силата. — Погледна Акайлия. — И изглежда, че таределите са намерили тази сила.
— Какво предлагаш да направим, съпруже? — попита кралицата.
— Мисля, че е дошло време да си поговорим на четири очи с нашия гост. — Той се обърна към Акайлия и каза: — Помоли Гуламендис да дойде на среща с мен при Свещената гора.