Японският любовник

Алма съзнаваше, че светът едва ли ѝ прави номера, най-вероятно не ѝ достигаше кислород в мозъка. Тя отваряше прозореца и правеше дихателните упражнения от учебника, който бе взела от библиотеката, но отлагаше препоръчания от Кати преглед при кардиолога, защото продължаваше да вярва, че като им се даде време, почти всички неразположения минават от само себе си.

Скоро щеше да навърши осемдесет и две, беше в напреднала възраст, но отказваше да прекрачи прага на старостта. Не възнамеряваше да седне йод сянката на годините, с поглед забоден в нищото и съзнание в хипотетичното минало. На два пъти пада, без други последствия освен синините; дошло бе време да приеме, че понякога ще трябва да я хващат под ръка, за да ѝ помогнат с придвижването, но подхранваше с трохи остатъците от суетата и се бореше с изкушението да се поддаде на лесното безделие. Ужасяваше я мисълта да премине във второ ниво, където нямаше да има лично пространство и наети гледачи щяха да стоят до нея при най-интимните ѝ нужди. "Добър вечер, Смърт", казваше, преди да заспи, със смътната надежда да не се събуди; това щеше да е най-елегантният начин да си отиде, сравним само с това, да заспи завинаги в обятията на Ичимей след любовен акт. Всъщност тя не смяташе, че заслужава този подарък, беше живяла добре, нямаше причина и краят ѝ да е такъв. Бе загубила страха от смъртта преди трийсет години, когато тя пристигна като приятелка, за да отведе със себе си Натаниел. Алма сама я бе повикала и ѝ го предаде в ръцете. Със Сет не говореше за това, защото я обвиняваше в нездравословни помисли, но с Лени често обсъждаха темата; двамата прекарваха доста време в предположения за възможностите в отвъдния свят, нетленността на духовете и безобидните призраци около тях. С Ирина можеше да говори за всичко, момичето умееше да слуша, но на нейната възраст още хранеше илюзията за безсмъртие и не можеше да вникне пълноценно в чувствата на тези, които бяха извървели почти целия си път. Тази девойка не можеше да си представи какъв кураж се иска, за да остарееш, без много да се страхуваш; нейните познания за възрастта бяха теоретични. Теоретични бяха и писанията за тъй наречената трета възраст, всички тези дълбокомъдрени книжки и наръчници за самопомощ от библиотеката, писани от хора, които не бяха стари. Дори двете психоложки в "Ларк Хаус" бяха млади. Какво знаеха те, колкото и дипломи да имаха, за всичко, което губи човек? Умения, енергия, независимост, места, хора. Макар че в интерес на истината на нея не и липсваха хората, с изключение на Натаниел. Близките си виждаше достатъчно и беше благодарна, че не я посещават прекалено често. Снаха ѝ смяташе, че "Ларк Хаус" е гнездо на стари комунисти и любители на марихуаната. Алма предпочиташе да общува с тях по телефона и да ги вижда на по-удобен терен, в Сий Клиф или на разходките, на които сметнеха за подходящо да я заведат. Не можеше да се оплаче, малобройното ѝ семейство, съставено само от Лари, Дорис, Полин и Сет никога не я бе подвеждало. Не можеше да се причисли към изоставените старци, като толкова други около нея в "Ларк Хаус".